Мейдей

— Всъщност инцидентът се е случил преди малко над Тихия океан. Информацията, с която разполагаме, все още е твърде оскъдна. Авиокомпанията все още не е излязла с официално изявление. Случаят не се огласява — додаде той. — Хората от Транс-Юнайтид не желаят да обсъждат този въпрос по телефона.

— Разбирам. Ние също няма да вдигаме шум.

— Да, сър. Би било добре да изчакаме.

— Е, това е един ужасен ден за много хора. Включително и за нас. Слушай, Уейн, не си прави труда да изчисляваш максималната сума на застрахователното обезщетение. Положението в Транс-Юнайтид в момента сигурно е доста напечено. Аз ще се погрижа за всичко. Предполагам, че няма да постъпят и искове за разрушена частна собственост, тъй като катастрофата е станала над Тихия океан.

— Точно така — излъга Метц. — Не би трябвало да се очакват никакви други искове. — Не можа да събере сили, за да информира Уилфорд Парк, че самолетът и в този момент лети към Сан Франциско, понесъл на борда си най-големия брой хора в историята, подлежащи на застрахователно обезщетение.

— Обади ми се, когато научиш повече подробности — рече Парк. — Ще бъда в клуба. Ще вечерям с няколко от членовете на борда. Ще помоля на масата ни да има телефон. Ако имаш нужда от помощ, мога веднага да ти изпратя хора от офиса ни в Чикаго.

— Ще се справим сами, сър. Разполагам с добър екип.

— Чудесно. Още нещо, Уейн…

— Да, сър.

— Зная, че това е първата ти загуба от подобна величина. Изплащането на триста застраховки живот не е дребна работа. Радвам се само, че самолетът не е катастрофирал над населен район.

— Да, сър.

Но и това може да се случи.

— Освен това съм доволен, че не сме поели застраховката и на корпуса. Колко струват тези самолети? Стотина милиона?

— Там някъде. — На бюрото му лежеше черновата на договор, в който предлагаше на Транс-Юнайтид да поемат застраховката и на самолетите. Когато се прибере в кабинета си, първата му работа ще бъде да унищожи този договор.

— Онова, което се опитвам да ти кажа, Уейн, е, че в нашия бизнес няма застраховател, който на някой етап от кариерата си да не е бил лично отговорен за някоя голяма загуба. Зная, че случилото се е неприятно, но сумата, която ще се наложи да изплатим, не е непосилна. Този път просто не ни провървя. Не позволявай това да те сломи. В нашия бизнес трябва да приемаме загубите философски. Станалото — станало! Членовете на борда може и да нададат вой, но и те ще го преглътнат. Все пак имаме късмет — в гласа на Парк прозвучаха приятелски нотки, — че обезщетенията няма да са повече.

Метц поклати глава. На борда на онзи самолет пътуват триста души с умствени увреждания и всички те се връщат у дома. Връщат се при Бенефишъл иншурънс. И ние ще трябва да поемем издръжката на всеки един от тях до края на живота му.

10.

Харолд Стейн се изправи, изви тяло и се приготви да удари отново, но атаката изведнъж изгуби устрема си. Нападателите започнаха да отстъпват. Също като малки деца, помисли си Стейн. Или като диви животни. Като примати, чиято свирепост изчезва също толкова бързо, колкото се и появява.

Той вдиша дълбоко и изтри потта от челото си. Краката и ръцете го боляха. Надникна надолу към салона. Пътниците очевидно си бяха намерили някакво друго занимание. Вече не се трупаха в подножието на стълбището, а гласовете им бяха утихнали. Скоро можеха отново да нападнат, ако някакъв друг дразнител отключи агресивността им.

Трудно му беше да повярва, че тези хора наистина ги бяха атакували. Още по-трудно му бе да повярва, че той самият бе проявил такава агресивност, че бе ритал и удрял тези мъже, жени и деца — хора, с които бе разговарял само преди няколко часа.

Стейн се зачуди къде се бави Барбара Йоширо. Може да е била ранена, или пък продължава да търси нещо. Той погледна към кабината. Джон Бери разговаряше с Шарън Крендъл, но Стейн не чуваше думите им. Силуетите на двамата се очертаваха на фона на ярката слънчева светлина. Стейн предположи, че ще се опитат да върнат самолета у дома.

— Хората се успокоиха — провикна се Стейн. Бери се обърна и извика в отговор:

— Добра работа, Харолд. Ако имаш нужда от помощ, викай!

— Добре. — Стейн огледа салона за развлечения. Бери едва успяваше да държи пътниците далеч от кабината и едновременно с това да управлява самолета. Стейн си наложи да не поглежда треперещите си ръце. Пое дълбоко въздух, за да се успокои, но това му се удаваше все по-трудно. Колкото повече разсъждаваше върху положението, в което се бяха озовали, толкова по-изплашен се чувстваше. Стейн си даваше сметка, че вече е напълно съсипан — и психически, и физически.

В мислите си прекоси океана и се върна в дома си в Бронксвил. Представи си червените тухли, белите жалузи, тучните зелени морави. Видя нацъфтелите червени азалии. Всяка пролет хората от града си търсеха повод да минат край къщата им, за да се порадват на възхитителните цветя в градината на Мириам. Кой щеше да се грижи сега за тях?