Месията на Дюна

Младежът взе гъдулката и прокара лъка по струните. Разнесе се жална семутна музика. Сякаш привлечена от звуците, през вратата зад музиканта пристъпи млада жена в синя роба. Плътната синева на ибада в очите й се замъгляваше от наркотичен унес. Беше от племето на свободните, пристрастена към подправката, а сега и пленена от другопланетния порок. Дълбоко под семутния транс изгубеното й съзнание летеше нанякъде, понесено от екстаза на музиката.

— Дъщерята на Отхейм — каза Фарок. — Синът ми я приучи към наркотика с надеждата да спечели жена от племето въпреки слепотата си. Както виждаш, победата му е напразна. Семутата отне онова, което се надяваше да получи.

— Знае ли бащата? — попита Сцитал.

— Даже и тя самата не знае. Моят син й внушава фалшиви спомени, чрез които да си обяснява защо идва тук. Тя мисли, че е влюбена в него. Роднините й мислят същото. Бесни са, защото той е половин човек, но естествено, няма да се намесят.

Музиката заглъхна с протяжен стон.

Следвайки властния жест на свирещия, младата жена седна до него и сведе глава, за да се вслуша в шепота му.

— Какво ще правиш с нея? — попита Фарок.

Сцитал отново огледа дворчето.

— Има ли други хора в къщата? — осведоми се той.

— Всички сме тук сега. Но ти не каза какво ще правиш с жената. Синът ми иска да знае.

Сякаш готвейки се да отговори, Сцитал протегна десницата си напред. Лъскава метална игла изхвръкна от ръкава на робата и се заби в шията на Фарок. Старецът не нададе вик, дори не промени позата си. След минута щеше да умре, ала все още седеше неподвижно, вцепенен от отровата по иглата.

Сцитал бавно стана и пристъпи към слепия музикант. Младежът шепнеше нещо на младата жена, когато иглата го прободе.

Сцитал хвана жената за ръка, лекичко я застави да стане и се преобрази още преди да го е видяла. Тя вдигна глава и постепенно осъзна присъствието му.

— Какво има, Фарок? — попита жената.

— Синът ми е уморен, трябва да си почине — обясни Сцитал — Ела. Ще излезем през задната врата.

— Толкова хубаво си поговорихме — каза тя. — Мисля, че го убедих да си купи тлейлаксиански очи. Така пак ще стане човек.

— Нали все това повтарям — кимна Сцитал, като я по-бутваше към задната стаичка.

С гордост отбеляза, че гласът му изцяло отговаря на външността. Не ще и дума, това бе гласът на стария свободен, който сигурно вече беше мъртъв.

Сцитал въздъхна. Каза си, че всичко бе сторил със съчувствие, а жертвите несъмнено знаеха на какъв риск се излагат. Сега трябваше да даде шанс и на младата жена.

5.

Империите не страдат от липса на цели по време на своето създаване. Едва когато се утвърдят, целите им изчезват, заменени от мъгляви ритуали.

Из „Словата на Муад’диб“

от принцеса Ирулан

Алая разбра, че този път заседанието на Висшия съвет¤ ще протече зле. Усещаше как разпрата събира сила, трупа енергия — долавяше го в подчертаното нежелание на Ирулан да погледне Чани, в нервното шумолене на хартийките под пръстите на Стилгар, в начумереното лице на Пол, обърнато към квизара Корба.

Тя седна в края на златната заседателна маса, тъй че да може да гледа през балконските прозорци към светлината на прашния следобед.

Прекъснатият от нейното влизане Корба продължи обръщението си към Пол.

— Имах предвид, гос’дарю, че днес боговете не са тъй много, както някога.

Алая отметна глава и се разсмя. Рязкото движение отхвърли черната качулка на робата и откри чертите й — сини-сини меланжови очи, майчиният овал на лицето, мъничко носле, широки чувствени устни.

Бузите на Корба добиха цвета на оранжевата му роба. Той настръхна и се вторачи в Алая като разгневено плешиво джудже.

— Знаеш ли какво се говори за брат ти? — запита той.

— Знам какво се говори за вашия квизарат — сряза го Алая. — Не сте божествени, а просто божии доносници.

Като се озърташе към Пол за подкрепа, Корба възрази:

— Праща ни волята на Муад’диб, та да знае Той истината за Своя народ и хората да знаят истината за Него.

— Доносници — повтори Алая.

Корба подви устни и обидено замълча. Пол погледна сестра си и се запита защо ли предизвиква Корба. Изведнъж осъзна, че Алая се е превърнала в жена, засияла с първата ослепителна красота на невинната младост. Изненада се, че не го е забелязал досега. Тя беше вече на петнайсет… почти шестнайсет години, света майка без майчинство, девствена жрица, обект на страхопочитание и преклонение за суеверните маси — Алая, Повелителката на ножа.

— Не е нито време, нито място за лекомислените шегички на сестра ти — обади се Ирулан.

Без да обръща внимание на думите й. Пол кимна към Корба.

— Площадът е пълен с поклонници. Излез да оглавиш молитвата им.

— Но те очакват тебе, гос’дарю — възрази Корба.

— Сложи си тюрбана — каза Пол. — Отдалече изобщо няма да разберат.