Месията на Дюна

— Знаеш ли защо се записах доброволец за джихада? — Старческите очи се втренчиха в Сцитал. — Чух, че имало нещо, наречено море. Много е трудно да повярваш в морето, когато си живял само тук, сред дюните. Ние нямаме морета. Хората от Дюна никога не бяха виждали море. Имахме ветрокапани¤. Събирахме вода за великата промяна, която ни обещаваше Лайът-Кайнс… същата велика промяна, която Муад’диб донася с едно махване на ръката. Можех да си представя канат — вода, която тече по канал през равнините. Чрез него мисълта ми можеше да съгради и образа на река. Но море?

Фарок се взираше в прозрачния купол над дворчето, сякаш се мъчеше да проникне с поглед в дълбините на вселената отвъд него.

— Море — тихо повтори той. — Умът ми не можеше да го побере. Мои познати казваха, че са виждали това чудо. Мислех, че лъжат, но трябваше сам да узная. Заради това станах доброволец.

Младежът изтръгна от балисета мощен финален акорд и подхвана нова песен със странен трепетлив ритъм.

— Намери ли своето море? — запита Сцитал.

Фарок мълчеше и Сцитал помисли, че старецът не е чул. Около тях музиката на балисета се надигаше и спадаше като прииждаща вълна. Фарок дишаше в такт с нейния ритъм.

— Беше по залез слънце — изрече той след малко. — Само някой от древните художници би могъл да нарисува такъв залез. Червен на цвят, червен като моята бутилка. И златен… и син… Планетата се наричаше Ен-фейл, на нея предвождах легиона си към победа. Излязохме от планински проход, където въздухът направо вонеше на вода. В низините пред мен се разстилаше онова, за което ми бяха говорили приятелите: вода, докъдето ти стига погледът, и още по-далече. Спуснахме се към нея. Нагазих и пих. Беше горчива и ми прилоша. Но изумлението вече никога не ме напусна.

Сцитал усети, че сам споделя почти религиозното страхопочитание на стареца.

— Потопих се в това море — говореше Фарок, свел поглед към образите на водни създания по плочките на пода. — Един човек потъна под водата… друг се надигна от нея. Припомнях си минало, което никога не съм имал. Взирах се наоколо с очи, които бяха готови да възприемат каквото и да е… да, каквото и да е. Видях във водата труп — един от убитите защитници. Наблизо плуваше дънер, остатък от грамадно дърво. Ако си затворя очите, и сега мога да го видя. В единия край беше почернял от огън. И още, във водата имаше парче плат — просто жълт парцал… съдран, мръсен. Гледах тия неща и разбрах защо са дошли на това място. За да ги видя. — Фарок бавно се обърна и се втренчи в очите на Сцитал. — Нали знаеш, вселената е безкрайна.

Бъбрив е, но мъдър, помисли Сцитал и каза:

— Явно, преживяното те е впечатлило дълбоко.

— Ти си тлейлаксианец — отвърна Фарок. — Много морета си виждал. А аз видях само онова и все пак знам за моретата нещо повече от теб.

Необяснима тревога стегна сърцето на Сцитал.

— Майката на Хаоса е била родена в морето — продължаваше Фарок. — Когато излязох от водата, мокър до кости, наблизо стоеше квизарът Тафвид. Стоеше на пясъка… на влажния пясък… заедно с неколцина мои бойци, които споделяха страха му. Гледаше ме и очите му разбираха, че съм узнал нещо недостъпно за него. Бях се превърнал в морско създание и го ужасявах. Морето ме изцели от джихада и мисля, че той го усещаше.

Ненадейно Сцитал осъзна, че някъде насред монолога музиката е секнала. Безпокоеше го мисълта, че не може да определи точно в кой миг е замлъкнал балисетът.

Сякаш спомнил си внезапно за предишния разказ, Фарок добави:

— Всички порти се охраняват. Няма как да се влезе в крепостта на императора.

— Точно това е нейната слабост — отвърна Сцитал.

Фарок изопна шия и надзърна през рамото му.

— Има как да се влезе — обясни Сцитал. — Фактът, че повечето хора — включително и императорът, надявам се — смятат другояче… играе в наша полза.

Той потърка с пръст устните си, чувствайки колко странно лице си е избрал. Мълчанието на музиканта го смущаваше. Значеше ли то, че синът на Фарок е приключил предаването? Естествено, това беше най-удобният път: концентрираното известие да се предаде чрез музиката. Сега беше запечатано в нервната система на Сцитал и чакаше да бъде задействано в подходящ момент от дистранса, вграден в надбъбречната жлеза. Ако всичко бе свършило, той се превръщаше в хранилище на неизвестни думи. Беше като препълнена съдина, бълбукаща от сведения — всяко звено от съзаклятието тук, на Аракис, всяко име, всяка парола — цялата насъщна информация.

Чрез тази информация можеха да се преборят с Аракис, да заловят пясъчен червей и да започнат производството на меланж нейде извън обсега на Муад’диб. Можеха да смажат монопола едновременно със смазването на императора. Много неща можеха с тази информация.

— Жената е тук — каза Фарок. — Желаеш ли да я видиш сега?

— Видях я вече — отговори Сцитал. — Проучих я най-внимателно. Къде е тя?

Фарок щракна с пръсти.