Месията на Дюна

— Познаваш ли сина ми? — запита старецът. Това поне беше отзив на паролата — Сцитал произнесе уречения отговор, като през цялото време оставаше нащрек, дирейки наоколо подозрителни признаци. Не му харесваше ситуацията, в която бе попаднал. Намираше се в задънена улица, завършваща с тази къща. Всички околни сгради бяха построени за ветерани от джихада. Оформяха предградие на Аракийн, което заобикаляше Таймаг и продължаваше към Имперския басейн. Стените на къщите обгръщаха улицата с безизразни лица от сивокафява плазмосплав, чиято монотонност се нарушаваше само от сенките на плътно затворени врати и тук-там по някоя неприлична драскулка. Досами вратата, пред която стоеше Сцитал, беше изписано с креда съобщението, че някой си Берис се върнал на Аракис със срамна болест, отнемаща неговата мъжественост.

— Имаш ли спътници? — попита старецът.

— Сам съм — каза Сцитал.

Старецът се изкашля и продължи да се колебае с все същата подлудяваща мудност.

Сцитал мислено призова цялото си търпение. Този начин за свръзка криеше определени опасности. Може би старецът имаше причини за подобно поведение. И все пак времето беше подбрано точно. Бледото слънце висеше право над главите им. Хората от квартала се бяха залостили по домовете си, за да прекарат в сън горещите часове на деня.

Дали пък не се боеше от новия си съсед? Сцитал знаеше, че в прилежащата къща е настанен Отхейм, бивш участник в страшните отряди от федейкини¤-убийци на Муад’диб. А при Отхейм го чакаше джуджето Бияз.

Като се вгледа отново в стареца, Сцитал забеляза провисналия празен ръкав под лявото рамо и липсата на влагосъхраняващ костюм. Този човек излъчваше някаква властна сила. Личеше, че не е участвал в джихада като прост пехотинец.

— Мога ли да узная името на госта? — попита старецът.

Сцитал едва сдържа въздишка на облекчение. Все пак щяха да го приемат.

— Аз съм Заал — представи се той с името, което му бяха дали за тази мисия.

— Аз съм Фарок — отвърна старецът, — бивш башар¤ от Девети легион на джихада. Подсказва ли ти нещо това?

Сцитал долови заплахата в думите му.

— Роден си в Сийч Табър и си дал клетва за вярност към Стилгар.

Поуспокоен, Фарок отстъпи встрани.

— Добре дошъл в моя дом.

Сцитал се промъкна край него към сенчестото преддверие — сини плочки на пода, искрящи кристални шарки по стените. От другата страна на преддверието имаше покрито вътрешно дворче. Проникващата през полупрозрачните филтри светлина разливаше меко сребристо сияние като в белите нощи на Първата луна¤. Зад гърба на Сцитал вратата със скърцане се намести във влагосъхраняващата си рамка.

— Ние сме достоен род — говореше Фарок, водейки госта към дворчето. — Не сме от прокудените. Имахме село в грейбъна¤… като това тук! Както си му е ред, живеехме в сийч сред скалите на Защитната стена, над хребета Хабаная. Без смяна на червея можехме да стигнем до вътрешната пустиня Кедем.

— Не е било като сега — съгласи се Сцитал, разбирайки най-сетне какво е тласнало Фарок в съзаклятието. Свободните копнееха за отминалите времена и обичаи.

Влязоха в дворчето.

Сцитал осъзна, че Фарок потиска с усилие дълбоката си неприязън към посетителя. Свободните не се доверяваха на очи, лишени от плътната синева, наричана ибад¤. Пришълците, твърдяха те, имат лукави погледи и виждат онова, което не бива.

При влизането им семутната музика бе замлъкнала. След малко я смени дрънкането на балисет¤, отначало деветострунен акорд, сетне ясните ноти на една популярна песен от далечните светове на Нарадж.

Когато очите му привикнаха към полумрака, Сцитал забеляза младеж, седнал с кръстосани крака на ниско диванче под свода отдясно. С тайнствения усет на слепец той запя в мига, когато го докосна погледът на пришълеца. Гласът беше висок и нежен:

Полята вихърът отвя,
небето ни отвя
и хората дори!
Но кой е вихърът?
Дърветата прегърби доземи
да пият, дето хората са пили.
Тъй много светове видях,
тъй много хора,
тъй много дървеса,
тъй много вихри.

Сцитал отбеляза мислено, че това не са оригиналните думи на песента. Фарок го поведе настрани от младежа и посочи възглавничките, пръснати по плочите под арката в другия край на дворчето. Керамиката беше украсена с изображения на морски същества.

— Някога в сийча на тази е седял Муад’диб — каза старецът, сочейки кръгла черна възглавница. — Сега мястото е твое.

— Задължен съм ти — отвърна Сцитал, потъвайки в меката могилка.

Усмихна се. Фарок проявяваше благоразумие. Истинският мъдрец говори за вярност дори когато слуша песни с прикрит смисъл и слова, носещи тайни вести. Кой би отрекъл страшната мощ на тирана-император?

Без да прекъсва песента, Фарок вмъкна думите си в мелодията:

— Смущава ли те музиката на сина ми?

Сцитал махна с ръка към възглавницата срещу себе си и облегна гръб на прохладната колона.

— Обичам музиката.