Месията на Дюна

— Синът ми загуби очите си при превземането на Нарадж — каза Фарок. — Трябваше да остане, там се грижеха за него. Нито една жена от нашия народ не го иска такъв. Някак странно ще е обаче да знам, че на Нарадж имам внуци, които никога няма да видя. Познаваш ли световете на Нарадж, Заал?

— На младини бях там на турне с трупа приятели лицетанцьори — отговори Сцитал.

— Значи си лицетанцьор — кимна Фарок. — Чудех се откъде имаш такова лице. Напомня ми за един човек, когото познавах някога.

— Дънкан Айдахо?

— Да, същият. Фехтовач от свитата на императора.

— Казват, че бил убит.

— Така казват — съгласи се Фарок. — А ти наистина ли си човек? Чувал съм, че лицетанцьорите били…

Той не довърши и сви рамене.

— Ние сме джадакски хермафродити — каза Сцитал. — Можем да сменяме пола си по желание. Засега съм мъж.

Фарок замислено прехапа устни, после се сепна:

— Да поръчам ли разхладителни напитки? Желаеш ли вода? Ледени плодове?

— Ще се задоволя с беседа.

— Волята на госта е заповед за домакина — каза Фарок и се настани на възглавницата срещу Сцитал.

— Благословен да е Абу д’Дхур, баща на Безликите пътища на времето — изрече Сцитал и си помисли: Това е! Казах му без заобикалки, че ме изпраща щурман от Сдружението и че нося щурманското прикритие.

— Трижди благословен — добави Фарок.

— Гледан отдалече, всеки предмет разкрива само принципа си — каза Сцитал, намеквайки, че желае да разговарят за укрепения Заслон на императора.

— Онова, що е мрачно и зло, си личи и отдалече — отвърна Фарок. Съветваше го да отложат темата.

„Защо?“ запита се Сцитал, но продължи беседата:

— Как загуби очите си твоят син?

— Защитниците на Нарадж си послужиха със скалорез. Синът ми бе прекалено близо. Проклети да са атомните оръжия! Трябвало е да забранят и скалореза.

— Да, той противоречи на духа на закона — съгласи се Сцитал.

И си помисли: Скалорез на Нарадж! Не бяхме чували за това. Защо говори за скалореза този старец?

— Предложих му да купя тлейлаксиански очи от твоите господари — продължи Фарок. — Но из легионите се носи мълва, че тлейлаксианските очи поробват притежателя си. Синът ми каза, че те са от метал, а той от плът и подобно съчетание неминуемо води до грях.

— Принципът на всеки предмет трябва да се съчетава с първоначалния замисъл — каза Сцитал, опитвайки да върне разговора към търсената информация.

Фарок присви устни, но кимна.

— Кажи открито какво желаеш. Ще трябва да се доверим на твоя щурман.

— Влизал ли си някога в императорския Заслон? — попита Сцитал.

— Бях там за празника по случай победата над Молитор. От всичките тия камъни лъхаше студ въпреки иксианските нагреватели. Предишната нощ спахме на терасата пред храма на Алая. Знаеш ли, той е насадил там дървета, дървета от десетки светове. Ние, башарите, бяхме облекли най-хубавите си зелени халати и имахме отделни маси. Преядохме и препихме. Някои гледки ме отвратиха. Дойдоха по-леко ранените бойци, инвалидите се влачеха на патерици. Не вярвам Муад’диб да знае колко хора е осакатил.

— Ти отказа ли се от пиршеството? — попита Сцитал, който познаваше оргиите на свободните, развихряни с помощта на меланжово пиво.

— Не беше като някогашното сливане на душите в сийча — каза Фарок. — Не стигнахме до тау. За развлечение на войската доведоха робини, а през останалото време бойците разправяха за битки и се хвалеха с раните си.

— Значи си влизал в оная каменна грамада.

— Муад’диб дойде на терасата. „Сполука за всички ни“, тъй рече. За нас, застаналите в пустинния параден строй насред онова място!

— Познаваш ли разположението на личните му покои? — запита Сцитал.

— Дълбоко са — каза Фарок. — Някъде дълбоко навътре. Чувал съм, че зад стените на Заслона двамата с Чани водели чергарски живот и прочие. За аудиенциите излиза в Голямата зала. Има приемни покои и кътове за официални срещи, едно цяло крило е отделено за личната му стража, има места за церемонии и сектор за вътрешни комуникации. Чувал съм, че дълбоко под крепостта се намира зала, където той държи червей-джудже, обкръжен с водна преграда; нали водата е отровна за червеите. Там предсказвал бъдещето.

Фактите съвсем са се оплели с легендите, помисли Сцитал.

— Цялото правителство го съпровожда, където и да иде — мърмореше Фарок. — Чиновници, прислужници, слуги на прислужниците… Вярва само на тия като Стилгар, дето са с него още от старите времена.

— Но не и на теб — вметна Сцитал.

— Сигурно изобщо е забравил, че съществувам.

— А как влиза и излиза от сградата?

— Има миниатюрна площадка за топтери¤, издадена над една от вътрешните стени — обясни Фарок. — Чувал съм, че Муад’диб не отстъпва никому пилотското кресло при кацане там. Заходът трябвало да е невероятно точен, най-малката грешка можела да го повали покрай отвесните канари към една от проклетите му градини.