Месията на Дюна

— Племената очакват Муад’диб да се завърне при тях — каза Чани и вдигна глава, за да го погледне. — Ти си наш.

— Аз съм роб на виденията — прошепна той.

После си помисли за джихада, за размесването на гените през безкрайните космически разстояния и за видението, което му подсказваше как може да сложи край на всичко. Трябваше ли да заплати цената? Всичко омразно щеше да се изпари, да изгасне като жарава, въглен по въглен. Но… о, колко ужасна цена.

Никога не съм желал да стана бог, помисли той. Исках само да изчезна като елмазна капчица роса призори. Исках да избягам от ангелите и прокълнатите — сам… уж по погрешка.

— Ще се върнем ли в Сийч Табър? — настоя Чани.

— Да — прошепна той.

И си помисли: трябва да платя цената.

Чани въздъхна дълбоко и се сгуши до него.

Пропилях си времето, помисли той. И разбра как жестоко е заклещен между границите на обичта и джихада. А какво беше един живот, та бил той дори и животът на най-любимия човек, в сравнение с гибелта на милиони хора, която джихадът неминуемо щеше да донесе? Можеше ли едно-единствено страдание да се мери с агонията на безчетни тълпи?

— Любими? — въпросително изрече Чани.

Той положи длан върху устните й.

Ще се откажа от себе си, помисли той. Ще се изтръгна, докато още имам сили, ще отлетя натам, където и птица не може да прехвръкне. Ала знаеше, че подобна мисъл е безплодна. Джихадът щеше да следва сянката му.

Питаше се какво да отговори. Какво да обясни, когато хората го обвиняваха в жестокост и безумие? Кой би разбрал?

Исках само да се озърна назад и да кажа: „Ето! Нищо в този живот не ме задържа. Вижте! Изчезвам! Ни примка, ни мрежа, изплетена от човешки ръце, ще има власт да ме хване отново. Отричам се от моята религия! Този славен миг е мой! Свободен съм!“

Колко кухи слова!

— Оттатък защитната стена вчера са видели голям червей — обади се Чани. — Казват, че бил дълъг над сто метра. Напоследък такива великани рядко идват насам, Сигурно водата ги пропъжда. Разправят, че този бил дошъл да позове Муад’диб в пустинята, където е неговият дом. — Тя щипна Пол по гърдите. — Не ми се смей!

— Не се смея.

Изненадан и удивен от упоритите легенди на свободните, Пол усети леко бодване в сърцето и нещо сякаш се стовари върху нишката на живота му — адаб¤, властта на паметта. Спомни си своята детска спалня на Каладън… мрачна нощ сред каменните стени… видение! Един от първите му пророчески мигове. Усети как съзнанието му се гмурна във видението, зърна през мъгливия облак на спомена (видение вътре във видението) дълга върволица свободни с прашни наметки. Вървяха покрай пукнатина във високата скала. Носеха нещо дълго, омотано с платно.

И чу собствения си глас да изрича във видението: „Да, чудесно е… но най-чудесното беше ти…“

Адабът разхлаби хватката си.

— Толкова си тих — прошепна Чани. — Какво има?

Пол потрепера и седна с извърнато настрани лице.

— Сърдиш се, че ходих до покрайнините на пустинята — каза Чани.

Той безмълвно поклати глава.

— Отидох само защото искам да родя дете — добави тя.

Пол нямаше сили да говори. Усещаше как го изгаря неудържимата мощ на онова ранно видение. Страшната цел! В онзи миг животът му беше като вейка, разлюляна от излитаща птица… и птицата бе неговият шанс. Свободният избор.

Поддадох се на пророческото изкушение, помисли той.

Долавяше, че приемането на това изкушение може би ще означава да се свърже завинаги с една-единствена линия на живота. Значи ли то, запита се, че пророкът не предсказва бъдещето? Значи ли, че пророкът твори бъдещето? Дали не бе заплел живота си в някаква мрежа от потайни нишки, дали не се бе омотал в примката на онова отколешно събуждане като жертва на бъдещето-паяк, което и сега пристъпваше към него със страховито зейнали челюсти?

В мислите му неволно изплува една бене-гесеритска аксиома: Да прибегнеш към груба сила, значи да станеш безкрайно уязвим за по-могъщите сили.

— Знам, че се сърдиш — каза Чани и го погали по ръката. — Вярно е, че племената възродиха древните ритуали и кървавите жертвоприношения, но аз не участвах в тях.

Потръпвайки, той пое дълбоко дъх. Пороят на видението се разсея, превърна се в тих бездънен вир, където недостъпни за него течения се носеха нанякъде с властна мощ.

— Моля те — жално прошепна Чани, — Искам дете, наше дете. Толкова ли е ужасно това?