Месията на Дюна

Пол отвори очи и видя решителността в лицето на Чани. Тя бе престанала да масажира краката му и седеше неподвижно — типична представителка на своето племе. Лицето й оставаше все тъй познато под синята лента незони¤, която често носеше около косата си, когато оставаха насаме в покоите. Но сега маската на решението покриваше това лице като древен и чужд за Пол начин на мислене. От хиляди години жените на свободните споделяха мъжете си с други жени — не винаги охотно, ала поне избягвайки унищожителната сила на случилото се. Сега този загадъчен племенен обичай бе променил и Чани.

— Ти ще ми подариш единствения наследник, когото желая — каза той.

— Това ли видя? — запита тя, подчертавайки с интонацията, че говори за ясновидството му.

Както много пъти досега. Пол се запита как би могъл да обясни крехкостта на пророческата дарба, безбройните линии на времето, които виденията размахваха пред него и преплитаха в тръпнеща тъкан. С въздишка си припомни как загребва шепа вода от реката, как влагата трепти, процежда се между пръстите му. Споменът накваси лицето му в нея. Но как да усети той самият капките на бъдните времена, ставащи все по-неясни под натиска на толкова много оракули?

— Значи не си го видял — каза Чани.

И Пол се запита — какво друго освен скръб можеше да им разкрие това бъдеще от видения, достъпно вече само с цената на изтощителни до смърт усилия? Усещаше, че е попаднал в негостоприемна междинна зона, в опустошена област, където чувствата му се полюшваха и отлитаха, понесени от вятъра на неудържимо безпокойство.

Чани зави краката му и твърдо изрече:

— Наследникът на рода Атреидес не е дреболия, та да го оставиш на случая или само на една жена.

Пол помисли, че майка му би го казала по същия начин. Запита се дали лейди Джесика не поддържа тайни отношения с Чани. Майка му мислеше за всяко нещо в зависимост от връзката му с рода Атреидес. Този светоглед, възпитан и затвърден у нея от Бене Гесерит, навярно запазваше силата си дори сега, когато тя обръщаше своята мощ против Сестринството.

— Подслушвала си, когато Ирулан ме посети днес — укори я той.

— Подслушвах — призна Чани, без да го поглежда.

Пол съсредоточи паметта си върху срещата с Ирулан. Влизайки в семейния салон, бе забелязал върху тъкачния стан на Чани недовършено наметало. Из помещенията се носеше острият мирис на червей, злокобен дъх, който почти напълно потискаше слабия канелен аромат на меланж. Някой бе разлял неразредена подправка и я бе оставил да въздейства с пъстрия килим. Комбинацията се бе оказала крайно неудачна. Концентрираната подправка беше разяла килима. На мястото му върху пластокаменния под бяха останали само засъхнали мазни петна. Пол бе помислил, че ще трябва да повика някого да почисти, но в това време бе влязла Хара, съпругата на Стилгар и най-добрата приятелка на Чани, за да съобщи за идването на Ирулан.

Наложило се бе да проведе разговора сред неприятната миризма, измъчван от натрапчивата мисъл за суеверието на свободните, че лошият мирис вещае беда.

Когато Ирулан влезе, Хара се оттегли.

— Добре дошла — каза Пол.

Ирулан беше облечена в роба от кожа на син кит. Загърна се по-плътно и вдигна ръка да докосне косата си. Явно бе смутена от мекия тон. Пол усети как гневните думи, които несъмнено бе подготвила за срещата, напускат мислите й под натиска на ново решение.

— Дошла си да съобщиш, че Сестринството е загубило последните си остатъци от морал — каза той.

— Не е ли опасно да бъдеш толкова смешен? — попита тя.

— Съюзът между смешното и опасното е твърде съмнителен — отвърна той.

Незаконно придобитото му бене-гесеритско умение долови как тя потиска желанието си да се оттегли. Това усилие разкри за миг дълбоко спотаяван страх и той разбра, че са я натоварили със задача, която не й се нрави.

— Прекалено много очакват от една принцеса с кралска кръв в жилите — каза той.

Ирулан застина съвършено неподвижно и Пол осъзна, че тя е затегнала самоконтрола си като менгеме. Да, наистина, тежък товар, помисли той. И се запита защо пророческите видения не му бяха разкрили поне частица от това възможно бъдеще.

Постепенно Ирулан се отпусна. Беше решила, че няма смисъл да се поддава на страха и да минава в отстъпление.

— Оставил си климата да се завърне към най-първобитни условия — каза тя, разтривайки ръце през робата. — Днес беше сухо и имаше пясъчна буря. Няма ли някой ден да пуснеш малко дъжд?

— Не си дошла да разговаряме за климата — каза Пол. Усещаше как го залива потокът от двусмислици. Дали Ирулан не се мъчеше да му каже нещо, което възпитанието й не разрешаваше да изрече открито? Така изглеждаше. Чувстваше, че внезапно го е понесло коварно течение и трябва да се пребори, за да излезе пак на твърда почва.

— Трябва да имам дете — каза тя.

Той поклати глава.

— Трябва да стане, както искам! — отсече троснато тя. — Ако се наложи, ще намеря друг баща за детето. Ще ти сложа рога, пък да видим дали ще посмееш да ме разобличиш.

— Слагай ми рога колкото си щеш — отвърна той, — но без дете.

— Как ще ме спреш?