Месията на Дюна

— Хейт е многоцелеви гола — отвърна Сцитал. — Сестрата на императора навлиза във възраст, когато може да хлътне при среща с чаровен мъжкар, създаден за тази цел. Неговата мъжественост и качествата му на ментат ще я привлекат неудържимо.

Мохайъм позволи на старческите си очи да се разширят от изненада.

— Значи този гола бил и ментат? Опасен ход.

— За точни действия ментатът се нуждае от точни данни — вметна Ирулан. — Ами ако Пол му нареди да разкрие тайната цел на нашия подарък?

— Хейт ще каже истината — отговори Сцитал. — Това не променя нищо.

— Значи оставяш на Пол спасителен изход — възкликна Ирулан.

— Ментат! — промърмори Мохайъм.

Сцитал хвърли бърз поглед към светата майка, долавяйки в реакцията й сенките на древна омраза. Компютрите внушаваха отвращение още от дните на Бътлъровия джихад, в който „мислещите машини“ бяха разрушени почти из цялата цивилизована вселена. Тия отколешни вражди засягаха и хората-компютри.

— Не ми се нрави усмивката ти — рязко изрече Мохайъм в мелодиката на пълна откровеност и стрелна Сцитал с поглед.

Лицетанцьорът отговори в същия тон:

— Не ме е грижа какво харесваш. Но трябва да работим заедно. Всички го разбираме. — Той се втренчи в пратеника на Сдружението. — Нали, Едрик?

— Болезнени уроци преподаваш — каза Едрик. — Предполагам, искаш да подчертаеш, че не трябва да отстоявам мнението си срещу обединената преценка на другите съзаклятници.

— Виждате ли, той се поддава на обучение — каза Сцитал.

— Аз пък виждам и друго — озъби се Едрик. — Монополът над подправката е в ръцете на Атреидес. Без нея не мога да предсказвам бъдещето. Бене-гесеритките губят усета си за истина. Имаме запаси, но те са ограничени. Меланжът е могъща разменна монета.

— Цивилизацията има и други разменни монети — отвърна Сцитал. — Тъй че законът за търсенето и предлагането отпада.

— Мислиш да откраднеш тайната на подправката — изхриптя Мохайъм. — А планетата се охранява от лудите му свободни!

— Свободните са учтиви, възпитани и невежи — поправи я Сцитал, — Не са луди. Учат ги да вярват, вместо да узнават. Вярата може да бъде заблудена. Опасно е само знанието.

— Ще остане ли от кого да зачена кралската династия? — запита Ирулан.

Всички доловиха решителния избор в гласа й, но само Едрик се усмихна.

— Ще остане — каза Сцитал. — Ще остане.

— Това ще е краят на Атреидес като управляваща сила — добави Едрик.

— Предполагам, че и не тъй надарени ясновидци са стигали до същото предсказание — рече Сцитал. — За тях, както казват свободните, мактуб ал меллах.

— „Писано е със сол“ — преведе Ирулан.

Докато тя говореше, Сцитал осъзна, че бене-гесеритката му е подготвила капан — прекрасна и умна жена, която никога не ще бъде негова. Добре де, помисли той, може би ще я изкопирам за някого.

3.

Всяка цивилизация трябва да се пребори с подсъзнателната сила, която може да препъне, да заблуди или да обезмисли почти Всяко съзнателно начинание на обществото.

Тлейлаксианска теорема (недоказана)

Пол седна на ръба на леглото и се зае да събува пустинните си ботуши. Разнесе се гранивият мирис на смазката от крачните помпи, които задвижваха механизма на влагосъхраняващия костюм. Ставаше късно. Беше удължил вечерната си разходка и с това бе причинил тревоги на хората, които го обичаха. Вярно, разходките криеха опасност, но той умееше мигом да разпознава и отблъсква подобни опасности. Анонимните му нощни разходки по улиците на Аракийн носеха дъха на непреодолима привлекателност.

Захвърли ботушите в ъгъла под единствената суспенсорна¤ лампа в стаята и се зае с ремъците на влагосъхраняващия костюм. Богове подземни, колко бе уморен! Умората обаче се утаяваше само в мускулите и не смиряваше кипежа на мислите. Гледката на простичкото светско ежедневие го изпълваше с дълбока завист. Един император не би могъл да сподели почти нищо от този безименен поток на живота извън стените на неговия заслон и все пак… да крачи по откритите улици, без да го разпознават — каква привилегия! Да върви през гълчавата на бродещи просяци, да слуша как някой свободен ругае лукав търговец: „Влажни са ти ръцете!“…

Усмихнат от спомена, Пол смъкна влагосъхраняващия костюм.

Стоеше гол и удивително съзвучен на своя свят. Сега Дюна бе планета на парадоксите — обсадена, но въпреки това център на властта. Обсадата е неизбежна участ на всяка власт, помисли той. Вгледа се в зеления килим, усещайки грубата му тъкан под ходилата си.

По улиците човек затъваше до глезените в пясък, навят над Защитната стена¤ от слоестите ветрове. Стъпките на пешеходците вдигаха облаци задушлив прах, който задръстваше филтрите на влагосъхраняващите костюми. Дори и сега усещаше мириса му, въпреки продухващата инсталация пред портала на Заслона¤. Мирис, натежал от пустинни спомени.

Други дни… други заплахи.