Месията на Дюна

Гневният му отказ потъна в свистящия вой на търговски лихтер, излитащ към космоса от равнината край Аракийн.

Ала Чани усети гнева му, наля кафе и сложи едната чашка до ръката му. После седна в края на леглото, отви краката му и се зае да разтрива мускулите, схванати от дългото ходене с влагосъхраняващия костюм. Тихо, с небрежност, която изобщо не го заблуди, тя предложи:

— Хайде да обсъдим желанието на Ирулан да има дете.

Пол рязко отвори очи. Внимателно огледа лицето на Чани.

— Няма и два дни, откак се е върнала от Уалах — каза той. — Пак ли се захвана с тебе?

— Не сме говорили за нейните разочарования — каза Чани.

Пол застави ума си да се напрегне като пружина и мигновено проучи Чани в ослепителния лъч на зоркото наблюдение до най-малки подробности — бене-гесеритско умение, на което майка му го бе научила, нарушавайки обета си. Не обичаше да го върши с Чани. Част от влиянието й върху него се дължеше на факта, че крайно рядко му се налагаше да прибягва до изнурителната си власт. Обикновено Чани отбягваше недискретните въпроси. Запазваше родовото си чувство за добри обноски. Най-често въпросите й бяха практични. Чани се интересуваше от фактите, свързани с положението на нейния мъж — влиянието му в Съвета, верността на легионите, способностите и талантите на съюзниците му. Паметта й бе сбрала цели каталози от имена и взаимосвързани подробности. Тя можеше да бъбре с часове за типичните слабости на всеки познат неприятел, за вероятното разположение на вражеските сили, бойните планове на техните военни ръководства, основните индустриални направления и възможностите им за преработка и производство.

Защо, запита се Пол, тя повдига въпроса за Ирулан?

— Наруших покоя на мислите ти — каза Чани. — Не исках това.

— А какво искаше?

Тя се усмихна свенливо, но без да свежда очи.

— Ако си разгневен, мили, моля те, не го крий.

Пол отново се отпусна назад.

— Да я прогоня ли? — попита той. — Вече нямаме кой знае каква полза от нея, а и не ми харесва онова, което усещам около гостуването й при Сестринството.

— Няма да я прогониш — каза сухо Чани и продължи да масажира краката му. — Ти сам си изтъквал неведнъж, че тя е твоята връзка с враговете ни, че чрез нейните постъпки разчиташ плановете им.

— Тогава защо питаш за желанието й да има дете?

— Мисля, че ако Ирулан зачене от тебе, това ще я направи уязвима и ще обърка противника.

От допира на дланите върху прасците му той безпогрешно долови колко много й струват тези думи. На гърлото му заседна буца. Тихо каза:

— Чани, любима, заклех се никога да не я допускам в постелята си. Едно дете би й донесло прекалено много власт. Нима искаш тя да отнеме мястото ти?

— Аз нямам място.

— Не е така, Сихая, моя пустинна пролет. Какви са тия внезапни грижи за Ирулан?

— Грижите са за теб, не за нея! Ако носи в утробата си атреидско дете, нейните приятели ще се усъмнят във верността й. Колкото по-малко й вярват враговете, толкова по-безполезна ще е за тях.

— Нейното дете може да означава гибел за теб — каза Пол. — Знаеш, че тук гъмжи от заговори.

С широк размах на ръката той сякаш обгърна целия Заслон.

— Трябва да имаш наследник! — пошушна тя.

— Ах — изпъшка Пол.

Значи това било: Чани не му бе родила дете. Следователно някоя друга трябваше да го стори. Защо не Ирулан? Така вървяха разсъжденията на Чани. Детето трябваше да се зачене в любовен акт, защото цялата империя споделяше категоричното табу спрямо изкуствените методи. Типично в духа на свободните, Чани бе стигнала до твърдо решение.

В светлината на този нов факт Пол огледа лицето й. Понякога му се струваше, че го познава по-добре от собственото си лице. Беше го виждал пламнало от страст, отпуснато в сладкия покой на съня, забулено от страх, гняв или скръб.

Затвори очи и Чани отново изплува в паметта му като девойка — сгряна от пролетни лъчи, запяла, разбудена от сън край него — тъй съвършена, че самото видение изгаряше сърцето му. В спомена му тя се усмихна… изпървом свенливо, сетне се напрегна, сякаш искаше да избяга от видението.

Устата на Пол пресъхна. За миг ноздрите му доловиха дъха на пушек от опустошеното бъдеще, а гласът на някакво друго видение повеляваше: Отстрани се… отстрани се… отстрани се. Колко отдавна подслушваше вечността с пророческата си дарба, колко отдавна дочуваше откъслечни слова на езици, долетели от камъните и чуждата плът. Още от деня на първата си среща със страшната орис той непрестанно надничаше в бъдещето си с надеждата да открие покой.

Разбира се, имаше изход. Знаеше го отлично, без да достига до същината му — все тая строга, повтаряна като от папагал заръка: отстрани се, отстрани се, отстрани се…