Месията на Дюна

В сравнение с ония други дни заплахата на самотните му разходки изглеждаше дреболия. Но обличайки влагосъхраняващия костюм, той обличаше и самата пустиня. С всичките си приспособления за запазване на телесната влага костюмът неуловимо отклоняваше мислите му, вливаше в движенията пустинен ритъм. И той се превръщаше в див скиталец от племето на свободните. Костюмът бе нещо повече от маскировка, с него той ставаше чужденец сред собствения си град. С влагосъхраняващия костюм той изоставяше покоя и надяваше старите жестоки умения. Тогава странници и граждани го отминаваха със сведени очи. Предпазливостта ги съветваше никога да не закачат дивите пришълци. Ако за градските обитатели пустинята имаше лице, то бе лицето на свободен, прикрито от филтровите запушалки¤ на костюма.

Всъщност вече почти нямаше опасност някой спътник от старите времена на сийча¤ да го познае по походката, мириса или погледа. А дори и да се случеше, шансовете да срещне враг бяха незначителни.

Свистенето на отворена врата и сноп светлина го изтръгнаха от унеса. Влезе Чани с любимия му сервиз за кафе на платинен поднос. Подир нея два програмирани суспенсорни светилника се стрелнаха по местата си — единият край таблата на брачното ложе, другият над главата й, за да осветява чашките.

Чани се движеше с неподвластна на годините крехка сила — тъй самоуверена и тъй уязвима. Нещо в жеста, с който се наведе над сервиза, му напомни за първите дни. Чертите на лицето й си оставаха все така изпълнени с мрачна прелест и сякаш недокоснати от времето… ако човек не се вгледаше в ъгълчетата на очите, за да различи тънките бръчици — „пясъчни дири“, както ги наричаха свободните от пустинята.

Над кафеника се разнесе облаче пара, когато тя вдигна капачето за дръжката от хагарски изумруд. По жеста, с който го върна на мястото му, Пол разбра, че кафето още не е готово. Бе получил кафеника — сребърна фигура на бременна жена, свиреща на флейта — като ганима, боен трофей от дуел, в който бе убил предишния собственик. Джеймис, така се казваше човекът… Джеймис. Как странно смъртта бе донесла безсмъртието на Джеймис. Знаейки, че гибелта е неизбежна, дали някога бе мислил за точно такъв край?

Чани подреди чашките — сини керамични чашки, приклекнали като слуги край огромния кафеник. Бяха три — по една за двамата и още една за всички някогашни притежатели.

— След минутка ще е готово — каза тя.

После го погледна и Пол се запита какъв ли изглежда в нейните очи. Беше ли още онзи екзотичен космически пришълец, мършав и жилест, ала натежал от вода в сравнение със свободните? Бе ли останал същият младеж с тайното име Усул, който някога я въведе в племенното тау¤, докато и двамата бяха бегълци сред пустинята?

Пол сведе поглед към собственото си тяло — мускулесто и стройно… с някой и друг нов белег, но иначе все същото въпреки дванадесетте години императорска власт. Вдигна очи и съзря лицето си в огледалото на лавицата — сини, много сини очи на свободен, белег за пристрастяване към подправката; остър атреидски нос. Изглеждаше съвсем подходящ за внук на онзи Атреидес, който загинал на арената за корида, докато развличал народа си с опасното зрелище.

Ненадейно в ума му се прокраднаха думите на стареца: „Който управлява, поема безвъзвратна отговорност за управляваните. Ти си като орача. Това понякога изисква самоотвержена проява на обич, която може да породи само насмешка у твоите поданици.“

Хората и до днес го помнеха с обич.

А аз какво сторих за името Атреидес? — запита се Пол. — Пуснах вълка в кошарата.

За миг си представи колко смърт и насилие бушува в негово име.

— Сега в леглото! — рече Чани с рязък заповеден глас, който навярно би потресъл поданиците на империята.

Пол покорно легна по гръб с ръце зад тила и се отпусна в сладостна омая, съзерцавайки отколе познатите движения на Чани.

Внезапно му хрумна колко забавна е обкръжаващата ги обстановка. Съвсем не беше онова, което народът би очаквал да види в императорската спалня. Жълтата светлина на немирните суспенсорни светоглобуси¤ люлееше сенките сред пъстрите стъклени бурканчета, подредени на лавицата зад Чани. Пол безмълвно изброи съдържанието им — сухите съставки на пустинната фармакопея, мехлеми, благовония, спомени… щипка пясък от Сийч Табър, къдрица от първородния им син… мъртъв отдавна… от дванадесет години… невинна душа, загинала в битката, която го бе възкачила на трона.

Наситеният мирис на меланж-кафе изпълни стаята. Пол вдъхна дълбоко и погледът му спря върху жълтата паница до подноса, на която Чани приготвяше кафето. В паницата имаше фъстъци. Задължителният детектор на отрови¤, монтиран над масата, размахваше паешките си пипала около храната. Това го ядоса. Някога в пустинята не им трябваха детектори!

— Кафето е готово — каза Чани. — Гладен ли си?