Месията на Дюна

С безкрайно нежна усмивка Пол изрече:

— Ако се наложи, ще наредя да те удушат.

За момент тя онемя от възмущение и Пол усети как Чани подслушва зад тежките драперии, закриващи входа към семейните покои.

— Аз съм ти съпруга — прошепна Ирулан.

— Да прекратим тия нелепи игри — каза той. — Имаш роля и толкоз. И двамата знаем коя е моята съпруга.

— А аз съм само за приличие и нищо повече — промълви тя с натежал от горчилка глас.

— Не искам да бъда жесток с тебе.

— Ти ме избра за това.

— Не аз — възрази той. — Съдбата те избра. Баща ти те избра. Бене Гесерит те избра. Сдружението те избра. И пак са те избрали. За какво те избраха, Ирулан?

— Защо не мога да ти родя дете?

— Защото не си избрана за тази роля.

— Имам правото да родя престолонаследника! Баща ми беше…

— Баща ти беше звяр. И двамата знаем, че той почти напълно бе загубил връзка с човечеството, което би трябвало да ръководи и защитава.

— Не го ли мразеха по-малко, отколкото тебе? — избухна тя.

— Добър въпрос — съгласи се той и в ъгълчетата на устните му потрепна подигравателна усмивка.

— Казваш, че не искаш да бъдеш жесток към мен, и все пак…

— Точно затова се съгласих да вземеш за любовник когото пожелаеш. Но не ме разбирай погрешно: имай си любовник, само не внасяй в дома ми незаконно дете. Ще се отрека от него… Няма да те упреквам за връзката с който и да било мъж, стига да бъдеш благоразумна… и бездетна. При дадените обстоятелства би било нелепо да постъпя другояче. Но не се главозамайвай от това разрешение, което ти давам най-охотно. Там, където става дума за престола, аз решавам чия кръв ще го наследи. Не ги решава нито Бене Гесерит, нито Сдружението. Това е една от привилегиите, които извоювах, когато смазах сред Аракийнската равнина сардаукарските легиони на баща ти.

— Нека тогава всичко падне на твоята глава — каза Ирулан, рязко се завъртя и изтича навън.

Пол откъсна мисълта си от спомена за срещата и я насочи към седналата срещу него Чан и. Разбираше двойнствените си чувства към Ирулан, разбираше и Чани с нейното решение на свободна. При други обстоятелства двете биха могли да се сприятелят.

— Какво реши? — запита Чани.

— Никакво дете — каза той.

С палеца и показалеца на дясната си ръка Чани направи племенния знак на кристалния нож¤.

— И дотам може да стигнем — кимна Пол.

— Не мислиш ли, че едно дете ще оправи донякъде нещата с Ирулан? — попита тя.

— Само глупак би вярвал в това.

— Аз не съм глупачка, любими.

Обзе го гняв.

— Никога не съм казвал, че си глупачка! Но сега не обсъждаме блудкав любовен роман. Онази там е истинска принцеса. Отгледана е сред най-гадните интриги на Имперския двор. Заговорите й се удават също тъй лесно, както и писането на разни глупави историйки!

— Не са глупави, мили.

— Сигурно — той овладя гнева си и хвана ръката на Чани. — Извинявай. Но тази жена е заплела безброй заговори… и заговори в заговорите. Поддадеш ли се на една от амбициите й, изтласкваш напред следващата.

— Нали все това ти повтарям — меко изрече Чани.

— Да, разбира се — той я погледна. — Тогава какво всъщност се мъчиш да ми кажеш?

Тя се отпусна до него и облегна глава на рамото му.

— Най-после са стигнали до решение как да се борят с теб. Около Ирулан направо вони на тайни намерения.

Пол я погали по косата.

Чани бе изплюла камъчето.

Облъхна го чувството за някаква страховита цел. В душата му сякаш бушуваше кориолисова буря¤. Вихърът свистеше из устоите на самата му същност. Тялото му знаеше нещо, което никога не достигаше до съзнанието.

— Чани, любима — прошепна той, — разбираш ли колко мъки ми струва борбата да сложа край на джихада… да се изтръгна от проклетата божествена роля, която ми натрапва квизаратът?

Тя потрепера.

— Стига само да повелиш.

— О, не. Дори да умра сега, името ми ще продължи да ги води. Като си помисля само, че фамилията Атреидес е свързана с тая религиозна касапница…

— Но ти си император! Имаш…

— Аз съм чучело. Щом бъде приета, божествената същност става единственото, което самозваният бог не може вече да контролира. — Разтърси го горестен смях. Усещаше как бъдещето наднича към него с очите на династии, за които не бе и сънувал. Усещаше как го захвърлят, как отлита с крясък, освободен от оковите на съдбата… ала името му продължаваше напред. — Избран съм — каза той. — Може би още по рождение… или във всеки случай преди да съм имал кой знае какъв шанс да възразя. Избран съм.

— Тогава отречи избора — каза тя.

Пръстите му се вкопчиха в рамото й.

— Всичко с времето си, любима. Дай ми още малко време.

Непролени сълзи пареха в очите му.

— Трябва да се върнем в Сийч Табър — каза Чани. — Тая каменна шатра струпва върху ни прекалено много.

Той кимна и брадата му се плъзна по гладката тъкан на лентата около нейната коса. В ноздрите му нахлу успокояващият дъх на меланж.

Сийч. Древната дума от езика чакобза¤ погълна всички други мисли — сийч, място за убежище и покой в дни на опасност. Съветът на Чани разбуди копнеж за откритите пясъчни простори, за чисти хоризонти, където човек отдалече забелязва идващия враг.