Месията на Дюна

— О, да, господарю. Твоят помощник Стилгар се разкъсва между чувствата на подозрителност и възхищение. Бил е приятел на предишното ми аз, но плътта на гола го отвращава. Ти, господарю, си се възхищавал на онзи, който съм бил… и си му вярвал.

— Пречистен ум — промълви Пол, — Как може един пречистен ум да идва при нас за ново робство?

— Робство ли, господарю? Пречистеният ум взима решения пред лицето на неизвестното, без причина и следствие. Робство ли е това?

Пол се навъси. Това бе типично зенсунско съждение — загадъчно, уместно, пропито от вяра, отхвърляща всичко обективно в мисловната дейност. Без причина и следствие! Подобни мисли разклащаха устоите на разума. Неизвестното! Безброй неизвестни се криеха във всяко решение, дори в пророческите видения.

— Би ли предпочел да те наричам Дънкан Айдахо? — запита Пол.

— Разликите изграждат живота ни, господарю. Избери ми име.

— Нека оставим тлейлаксианското — реши Пол. — Хейт… това име напомня да бъдем предпазливи.

Хейт се поклони и отстъпи крачка назад.

А Алая се запита: Как разбра, че разговорът е приключен? Аз усетих, защото познавам брат си. Но за чужд човек нямаше никакъв явен признак. Сянката на Дънкан Айдахо ли му подсказа?

Пол се обърна към посланика.

— Заделили сме помещения за посолството. Желаем при първа възможност да проведем с вас беседа на четири очи. Ще ви известим за времето и мястото. Да ви осведомим още, преди да го чуете от недостоверни източници, че Гайъс Хелън Мохайъм, света майка от Сестринството, е била отстранена от кораба, с който пристигнахте. Сторено е по наше повеление. Присъствието й на вашия кораб ще бъде обсъдено в предстоящите разговори.

С небрежно махване на ръката Пол даде на делегацията знак за оттегляне и изрече:

— Хейт, ти оставаш тук.

Влачейки цистерната, свитата на посланика отстъпи назад. Едрик се превърна в раздвижено оранжево петно сред оранжевия газ — очи, уста, леко потръпващи крайници.

Пол продължи да го гледа, докато сдруженецът изчезна и огромната порта се притвори след него.

Сторих го, помисли той. Приех голата. Не се съмняваше, че тлейлаксианското създание е примамка. Най-вероятно и оная дърта вещица, светата майка, играеше същата роля. Но сега бе дошло времето на тарока, зърнат в едно от ранните му видения. Проклетият тарок! Той размътваше водите на Времето, заставяше ясновидеца с отчаяни усилия да дири събития, до които остава само час. При това тарокът работеше както за него, така и срещу него. Онова, което не можеше да види, бе недостъпно и за останалите.

Голата стоеше и чакаше, леко склонил глава настрани.

Стилгар прекрачи стъпалата, закри Хейт от погледа на Пол и изрече на чакобза¤, ловния език от някогашните времена на сийча:

— От оная твар в цистерната ме побиват тръпки, сир, но този подарък! Изгони го!

— Не мога — отвърна Пол на същия език.

— Айдахо е мъртъв — настоя Стилгар. — Този тук не е Айдахо. Разреши ми да взема водата му за племето.

— Голата е моя грижа, Стил. Ти се заеми с пленничката. Искам светата майка да бъде зорко пазена от хората, които обучих да превъзмогват изкушенията на Гласа¤.

— Тая работа не ми допада, сир.

— Ще бъда нащрек, Стил. И ти не се отпускай.

— Добре, сир.

Стилгар слезе към пода на залата, мина досами Хейт, подуши го и с широка крачка се отправи навън.

Злото се открива по миризмата, помисли Пол. Стилгар бе забил на десетина планети зелено-бялото атреидско знаме, но като истински свободен си оставаше суеверен и неподатлив на каквато и да било изтънченост.

Пол се вгледа в подаръка.

— Дънкан, Дънкан — прошепна той. — Какво са направили с теб?

— Дадоха ми живот, господарю — отвърна Хейт.

— Но защо си бил обучен и пратен при нас?

Хейт прехапа устни.

— Възнамеряват да те унищожат чрез мен.

Прямотата на тия думи потресе Пол. Ала как иначе би могъл да отговори един зенсунски ментат? Дори в тялото на гола, ментатът не бе способен да изрича друго освен истината, особено когато бе надарен с душевния покой на Зенсуни. Той беше просто жив компютър, разум и тяло, посветени на задачата, с която в древни времена се бяха занимавали омразните механични устройства. Двойно по-почтено изглеждаше това, че тлейлаксианците го бяха възпитали като философ Зенсуни… освен ако в тая плът имаше вградено и нещо още по-странно.

Защо бяха нужни например механичните очи? Тлейлаксианците се хвалеха, че металните им очи са по-добри от природните. Чудно тогава защо самите те ги предпочитаха твърде рядко?

Отново се вгледа в голата. Подаръкът не беше случайно хрумване. Даваше честни отговори на опасните въпроси.

Няма значение дали знаем, че той е оръжие, насочено срещу мен, помисли Пол.

— Какво да сторя, за да се защитя от теб? — запита той.