Месията на Дюна

Застанала досами вратата на килията, тя използваше бене-гесеритското си умение, за да опознае всяка особеност на помещението. Триметровият куб беше изсечен с лъчерези в изпъстрената с жилки кафява скала по Заслона на Пол. Цялото обзавеждане се състоеше в паянтов плетен стол, зает сега от светата майка Гайъс Хелън Мохайъм, сламеник с кафяво покривало, по което бе пръсната нова колода дюнски тарок, кранче с водомер над филтрираща мивка, пустинна тоалетна с влагосъхраняващи уплътнения. Всичко беше оскъдно, примитивно. Под тавана пръскаха жълтеникава светлина четири светоглобуса, укрепени с решетки в ъглите на килията.

— Прати ли вест на лейди Джесика? — запита светата майка.

— Да, но не вярвам да вдигне пръст срещу първородния си син — отвърна Ирулан.

Озърна се към картите. Те говореха за властелини, обръщащи гръб на молителите. Картата на Великия червей лежеше под Безплодния пясък. Съвет за търпение. Не е ли ясно и без тарок? — запита се тя.

Иззад вратата надзирателят ги следеше през прозорче от метастъкло. Ирулан знаеше, че срещата навярно се наблюдава и по други начини. Дълго бе обмисляла и планирала, преди да дръзне да дойде. Впрочем, отказът от свиждане също криеше опасности.

В самотата си светата майка се бе отдала на медитация праджна, прекъсвана от време на време за поглед към тарока. Така бе успяла донякъде да си възвърне спокойствието въпреки чувството, че жива няма да напусне Аракис. Пророческата дарба може да е голяма или малка, но мътната вода си е мътна вода. А в краен случай й оставаше Молитвата против страх.

Тепърва имаше да осъзнае значението на събитията, които я бяха захвърлили в тази килия. Мрачни подозрения изпълваха мислите й (а намеците на картите като че ги потвърждаваха). Възможно ли бе Сдружението да е планирало всичко това?

На палубата за посетители в космическия лайнер бе видяла да я чака квизар в жълта роба, с бръсната под тюрбана глава и напълно сини очички — като мъниста сред кръгло угоено лице, загрубяло от вятъра и слънцето на Аракис. Вдигайки очи над колбата с меланж-кафе, поднесена от раболепния стюард, той я огледа за миг, сетне остави съдинката.

— Вие ли сте светата майка ГаЙъс Хелън Мохайъм?

Не можеше да повтори мислено тия думи, без да съживи в паметта си цялата сцена. Спазми на непреодолим страх бяха стегнали гърлото й. Как бе узнал един от императорските блюдолизци за присъствието й на борда?

— До ушите ни стигна вестта, че сте тук — каза квизарът. — Забравихте ли, че ви е забранено да стъпвате на светата планета?

— Не съм на Аракис — възрази тя, — Пътувам с лайнер на Сдружението през свободния космос.

— Свободен космос не съществува, госпожо.

В гласа му се преплитаха омраза и дълбока подозрителност.

— Властта на Муад’диб е навсякъде — добави той.

— Не пътувам за Аракис — настоя тя.

— Всички пътуват за Аракис — отвърна квизарът. За миг светата майка помисли с досада, че тоя тип ще започне да рецитира мистичния пътеводител, който поклонниците следваха. (И тук, на лайнера, имаше хиляди от тях.)

Но квизарът извади изпод робата си златен амулет, целуна го, притисна го към челото си, после го доближи до дясното си ухо и се вслуша. След малко върна амулета в скривалището му.

— Заповядано ви е да съберете багажа си и да слезете с мен на Аракис.

— Но аз имам работа другаде!

В онзи миг бе започнала да подозира, че е издадена от коварното Сдружение… или разкрита от свръхестествената проницателност на императора и сестра му. Може би в крайна сметка щурманът не бе успял да потули съзаклятието. Отвратителното същество Алая несъмнено владееше способностите на света майка от Бене Гесерит. А какво ли се получаваше, когато тия способности се съчетаваха с присъщите на нейния брат душевни сили?

— Незабавно! — отсече квизарът.

Цялото й същество крещеше против ново слизане на тази прокълната пустинна планета. Тук лейди Джесика бе въстанала срещу Сестринството. Тук бяха загубили Пол Атреидес — онзи квизац хадерах, когото се мъчеха да създадат чрез многовековен наследствен подбор.

— Незабавно — съгласи се тя.

— Няма време за губене — каза квизарът. — Когато императорът заповядва, всички поданици се подчиняват.

Значи заповедта идваше от Пол!

Помисли си дали да не протестира пред капитан-щурмана на лайнера, но я възпря безсмислието на подобна постъпка. Какво можеше да стори Сдружението?

— Императорът бе казал някога, че ще умра, ако стъпя на Аракис — възрази тя в последен отчаян опит за съпротива. — Сам вие го потвърдихте. Да ме свалите долу, означава да ме осъдите на смърт.

— Нито дума повече — заповяда квизарът. — Тъй е писано.

Знаеше, че така се говори винаги за императорските заповеди. Писано е! Светият владетел, чиито очи съзират бъдното, бе изрекъл тежката си дума. Каквото трябва да стане, ще стане. Та нали Той го бе видял?

И тя се бе подчинила, мъчена от болезненото чувство, че се заплита в собствената си паяжина.