Месията на Дюна

Мразеше тази част от живота си, но не виждаше начин да избяга от храма, без да предизвика всеобща гибел. Поклонниците (проклети да са!) се множаха от ден на ден. Тълпите им задръстваха храмовия портал. Между тях се провираха амбулантни търговци, долнопробни чудотворци, гадатели, ясновидци — всички те си изкарваха залъка с мизерно подражание на Пол Муад’диб и сестра му.

Алая забеляза, че сред стоките на търговците се мъдрят червени и зелени кутийки с колоди нов дюнски тарок. Това я накара да се замисли. Кой наводняваше с тази глупост аракийнския пазар? Защо тарокът рязко печелеше популярност тъкмо тук и сега? Дали не, за да размъти потока на Времето? Пристрастяването към подправката винаги развиваше отчасти ясновидските дарби. А свободните се славеха със своята проницателност. Случайно ли бе, че точно тук и сега тъй масово се увличаха от знамения и поличби? Реши да потърси отговора при първа възможност.

От югоизток полъхваше лек ветрец, последен остатък от буря, разбита пред зъберите на Защитната стена, която се извисяваше над тукашните северни области. Огрян изотдолу от късното следобедно слънце, хребетът разливаше оранжево сияние през ефирното було на прашните облаци. Горещият вятър галеше бузите на Алая и будеше копнеж по пясъка, по спокойствието на необятните простори.

Поотделно и на групи, последните за днес поклонници слизаха по широките стъпала от зелен порфир пред храмовия портал, някои спираха да позяпат сувенирите и свещените талисмани по уличните сергии, други се съветваха за сетен път с разни третокласни заклинатели. Странници, молители, граждани, свободни, търговци, приключващи продажбите — всички те се сливаха в провлачена колона, която изтичаше мудно по оградения с палми булевард към центъра на града.

Острият взор на Алая откриваше свободните по застиналото на лицата им суеверно страхопочитание, по едва ли не дивашката предпазливост, с която се държаха настрана от останалите. Те бяха нейната сила и нейната смъртна опасност. Все още ловяха гигантски червеи за транспорт, за развлечение или жертвоприношения. Мразеха другопланетните поклонници, едва търпяха гражданите от грейбъна и пана¤, ненавиждаха цинизма на амбулантните търговци. Дори в гъмжащите тълпи пред светилището на Алая никой не дръзваше да сръчка с лакът свирепите свободни. Между свещените стени не биваше да се вади нож и все пак намираха трупове… понякога.

Изпод нозете на отминаващата навалица се вдигаше облак прах. Кремъчният му дъх долетя до ноздрите на Алая и разпали нов пристъп на копнеж по откритата пустиня. Усещаше, че близостта с миналото се е изострила след идването на голата. Колко радости имаше в ония волни дни, преди брат й да се възкачи на престола — време за шеги, време за дреболии, време за наслада от прохладното утро или залеза, време… време… време… В ония дни даже заплахите бяха приятни — чисти заплахи от познати източници. Тогава не се налагаше да напряга ясновидството си до краен предел, да се взира през мрачни воали, дирейки мъчително кратки проблясъци от бъдещето.

Добре го бяха казали дивите свободни: „Четири неща не могат да се скрият — любов, дим, огнен стълб и човек, който крачи през откритата пустиня.“

Внезапно отвратена, Алая отстъпи от терасата в сенките на Светилището и закрачи по балкона, гледащ отвисоко към искрящата с опалов блясък Зала на оракулите. По плочките под нозете й скърцаше пясък. Молителите вечно домъкваха пясък в свещените покои! Без да обръща внимание на слугите, стражите, послушниците и вездесъщите жрециблюдолизци от квизарата, тя нахълта в спиралния коридор, който се изкачваше към личните й помещения. Там, сред дивани, дебели килими, шатри-балдахини и други пустинни спомени, тя пропъди свободните амазонки, които Стилгар бе назначил за нейни телохранителки. По-точно казано — верни, свирепи кучки. Заповедта предизвика ропот и куп възражения, но все пак те се бояха повече от нея, отколкото от Стилгар. Когато си тръгнаха, Алая смъкна робата, оставяйки само окачения с ремъче на врата й кристален нож, и като ръсеше дрехи подир себе си, пое към банята.

Знаеше, че той е близо — онзи сенчест мъжки силует, който усещаше в бъдещето си, без да го вижда отчетливо. Обзе я гняв, че дори ясновидството няма силата да облече в плът смътната фигура. Можеше да го открива само в най-неочаквани моменти, докато се взираше в битието на други хора. Или пък да се натъкне на мъглявите очертания в онези мигове, когато душата й приютяваше невинност и копнеж едновременно. Той бе застанал зад самата граница на някакъв неопределен хоризонт и Алая чувстваше, че ако напрегне дарбата си до непозната отпреди мощ, навярно ще го съзре. Той съществуваше — неспирен набег върху нейното съзнание, свиреп, опасен, безнравствен.