Месията на Дюна

Обгърна я топлият влажен въздух на банята. Този навик бе усвоила от късчетата памет на безброй свети майки, нанизани в съзнанието й като перли от искряща огърлица. Водата, топлата вода на вградената в пода вана, приласка кожата й, щом се отпусна надолу. Наоколо зелените плочки с изрисувани червени рибки се сливаха сякаш в морска картина. Тук царуваше такова изобилие на влага, че някой свободен от старите времена би се възмутил да я види употребена просто за миене на човешка плът.

Той беше близо.

„Сласт в борба с целомъдрието“, помисли тя. Плътта й жадуваше за мъж. Сексът не криеше никакви тайни за една света майка, ръководила оргиите в сийча. Съзнанието тау бе в състояние чрез безбройните други „аз“ да задоволи любопитството й с всяка подробност. Този усет за близост не можеше да е нищо друго, освен зовът на плътта, диреща плът.

Стремежът към действие се пребори с блаженството сред топлата вода.

Ръсейки бисерни струйки, Алая изведнъж изскочи от ваната и се втурна мокра и гола към тренировъчната зала до спалнята. В дългото помещение с тавански прозорци бяха събрани масивни и по-фини инструменти, необходими за настройване на една бене-гесеритка до върховно физическо и умствено осъзнаване-готовност. Усилватели на паметта, иксиански мелнички за трениране на силата и чувствителността на пръстите на ръцете и краката, синтезатори на миризми, стимулатори на осезанието, генератори на променливи температурни полета, схемозаблудители за премахване на склонността към стандартно мислене, тренажори за стимулиране на алфавълни, бликсинхронизатори за усъвършенстване на цветоанализа в светлина и мрак…

Върху стената десетсантиметрови букви, изписани от самата Алая с мнемонична боя, напомняха ключовата максима на учението Бене Гесерит: „Преди нас всички методи на познание са били покварявани от инстинкта. Ние се научихме как да учим. Преди нас обладаните от инстинкта изследователи са разполагали с ограничен обсег на внимание — понякога сведен само до рамките на един-единствен човешки живот. Не са и помисляли за проекти, обхващащи петдесет и повече поколения. Все още не е била осъзната идеята за обучение, даващо пълен контрол над нервите и мускулите.“

Влизайки в тренировъчната зала, Алая зърна собственото си отражение, умножено хилядократно в кристалните призми на фехтовалното огледало, което се въртеше наместо сърце в гърдите на бойния манекен. Погледът й спря на дългата шпага, лежаща върху поставката срещу мишената, и тя помисли: Да! Ще тренирам до изтощение — ще изцедя плътта и ще избистря ума.

Дръжката на шпагата легна удобно в дланта й. Алая измъкна кристалния нож от калъфа, пое го в лявата си ръка и бодна бутона за включване с връхчето на шпагата. Противникът оживя, около него заискри ореолът на защитата¤ и силата й бавно, но решително отблъсна оръжието назад.

Призмите проблеснаха. Манекенът се плъзна наляво.

Алая го последва с дългото острие и за кой ли път помисли, че е почти като жив. Всъщност, там вътре нямаше нищо друго освен миниатюрни двигатели и сложни рефлекторни схеми, предназначени да подмамват погледа встрани от заплахата, да заблуждават и обучават. Машината бе настроена да реагира също като нея, да се движи по същия начин — истинско антиаз, което пречупваше светлината с призмите си, отклоняваше прицела, отвръщаше на удара с контраудар.

Сякаш множество остриета излитаха от призмите срещу Алая, но сред тях само едно беше истинско. Тя го парира, провря шпагата през съпротивата на защитното поле и улучи центъра на мишената. Сред призмите припламна бляскавочервена сигнална светлинка… нова заблуда за вниманието.

Манекенът нападна отново и сега се движеше със скоростта на първа позиция — мъничко по-бързо, отколкото в началото.

Тя парира и противно на всякакво благоразумие навлезе в опасната зона, за да отбележи точка с кристалния нож.

Сред призмите вече пламтяха две светлинки.

Манекенът пак увеличи скоростта, заигра на колелцата си, привличан като с магнит от движенията на нейното тяло и връхчето на шпагата.

Атака — париране — контраудар.

Атака — париране — контраудар…

Сега вътре бяха оживели четири светлинки, а с всяка от тях машината ставаше все по-опасна, движеше се все по-бързо и включваше нови дразнители за отклоняване на вниманието.

Пет светлинки.

Голата й кожа лъщеше от пот. Сега Алая живееше във вселена, чиито размери се очертаваха от заплашително острие, мишена, боси нозе по пода на залата, чувства-нерви-мускули — движение против движение.

Атака — париране — контраудар.

Шест светлинки… седем…

Осем!

Никога не бе рискувала да стигне до осем. От дъното на съзнанието й нещо настояваше с нарастваща сила, нещо крещеше срещу подобно безумие. Машината с призмите не можеше да мисли, да се поддава на колебливост и угризения. Беше въоръжена с истинско оръжие. Нещо по-безопасно би провалило целта на обучението. Нападащото острие можеше да осакатява и убива. И най-изкусните фехтовачи в империята не дръзваха да надхвърлят осем светлинки. Девет!