Месията на Дюна

— Стилгар — изрече Алая, стараейки се да го убеди, — ти стоиш в долината между дюните. Аз съм на билото. Виждам там, където не достига твоят поглед. И, между другото, виждам планини, които закриват далечината.

— И за вас има тайни — промълви Стилгар. — Винаги сте го казвали.

— Всяка власт е ограничена — отвърна Алая.

— А опасността може да налети иззад планините — добави Стилгар.

— Да, има нещо такова — съгласи се Алая.

Стилгар кимна и впи поглед в лицето на Пол.

— Но каквото и да налети иззад планините, ще трябва да прекоси дюните.

9.

Най-опасната игра във вселената е да управляваш от позицията на пророк. Ние не се считаме нито достатъчно мъдри, нито достатъчно храбри, за да я играем. Изложените тук мерки за регулиране на някои маловажни въпроси са на ръба на риска — и по-нататък не смеем да пристъпим. За своите цели сме взели назаем от Бене Гесерит едно определение и разглеждаме планетите като генетични запаси, източници на учения и учители. извори на възможности. Целта ни е не да управляваме, а да канализираме тези генетични запаси, да дарим познание и да се освободим от всички ограничения, които ни налагат властите и васалните задължения.

„Оргията като инструмент на държавното управление“

Глава трета от „Наръчник на щурмана“

— Там ли е загинал баща ти? — попита Едрик, излъчвайки от резервоара си светлинна показалка към елмазния знак върху една от релефните карти, които украсяваха стената на приемната зала.

— Това е светилището на черепа му — отвърна Пол. — Баща ми загина като пленник на борда на харконска фрегата в низината под нас.

— О, да, сега си спомням историята — каза Едрик. — Беше нещо във връзка с убийството на смъртния му враг, стария барон Харконен.

С надеждата, че не издава прекалено явно ужаса, който му вдъхваха затворени помещения като тази зала, Едрик се намести по-удобно в оранжевия газ и отправи поглед към Пол, седнал сам върху дълъг диван на сиви и черни ивици.

— Сестра ми уби барона малко преди Аракийнската битка — сухо го поправи императорът.

И се запита защо тази твар от Сдружението разчопля стари рани тъкмо тук и сега.

Щурманът сякаш безнадеждно се бореше да овладее нервното си напрежение. Вялите рибешки движения от предишната среща бяха изчезнали. Очичките на Едрик се стрелкаха насам-натам, дебнеха, преценяваха. Единственият слуга, който го бе придружил дотук, сега стоеше настрана — до редицата телохранители край стената, вляво от императора. Този спътник безпокоеше Пол — тромав, с дебел врат и тъпо безизразно лице. Бе влязъл в залата, тласкайки крепената от силово поле цистерна, сетне се бе отдръпнал с ръце на кръста и походка на удушвач.

Сцитал, така го бе нарекъл Едрик. Сцитал, мой адютант.

Външността на адютанта излъчваше очебийна глупост, ала очите го издаваха. Те се присмиваха на всичко, което виждаха.

— Изглежда, че наложницата ти много хареса представлението на лицетанцьорите — каза Едрик. — За мен бе радост да й доставя това малко развлечение. Особено чаровна бе нейната реакция, когато видя чертите си изкопирани едновременно от цялата трупа.

— Нямаше ли някаква поговорка за сдруженците, които носят дарове? — запита Пол.

И отново се замисли за представлението в Голямата зала. Танцьорите бяха влезли с лица и облекло на фигури от дюнския тарок, за да се подредят в очертанията на пламъци и древни гадателски комбинации. После бе дошъл ред на владетелите — върволица крале и императори с профили от старинни монети, сдържани и надменни на вид, но странно пластични под измамната външност. И накрая шегите — насред залата се бяха появили двойници по лице и тяло на Пол, на Чани и дори на Стилгар, който бе изръмжал и потреперал сред всеобщия смях.

— Нашите дарове са от чисто сърце — възрази Едрик.

— Докъде може да стигне чистосърдечието ви? — запита Пол. — Голата, който ни подарихте, смята, че е предназначен да ни унищожи.

— Да те унищожи ли, господарю? — запита Едрик с мазно покорство. — Та може ли да се убие бог?

Стилгар, който бе влязъл при тези думи, спря и яростно огледа телохранителите. Не му се нравеше, че са твърде далеч от Пол. Гневно им махна с ръка да се приближат.

— Няма нищо, Стилгар — успокои го Пол. — Просто дружески спор. Защо не преместиш цистерната на посланика в края на моя диван?

Стилгар обмисли заповедта, разбра, че така цистерната ще застане между Пол и едрия адютант, но…