Месията на Дюна

— Няма нищо, Стил — повтори Пол и придружи думите си с тайния жест, който значеше, че заповедта е категорична.

С явна неохота Стилгар изтласка резервоара по-близо до императора. Не му харесваше нито допирът до контейнера, нито тежкият сладникав дъх на меланж около него. Зае място край ъгъла на цистерната, под кръжащото из въздуха устройство, чрез което говореше щурманът.

— Да се убие бог — каза Пол. — Много интересно. Но кой твърди, че съм бог?

— Тия, които те обожествяват — отвърна Едрик, гледайки втренчено Стилгар.

— Вярваш ли в това? — запита Пол.

— Няма значение дали вярвам, сир — каза Едрик, — На повечето наблюдатели им се струва, че кроиш тайни машинации, за да се превърнеш в бог. И неволно възниква въпросът може ли един простосмъртен да го постигне… безнаказано.

Пол се вгледа в сдруженеца. Отблъскваща, но прозорлива твар. Изтъкваше въпроса, който сам Пол си задаваше отново и отново. Но той бе видял достатъчно варианти на бъдещето, за да знае, че има и по-лошо от това, да се превърне в божествен идол. Много по-лошо. И все пак, това не бяха нормалните пътища, по които върви мисълта на един щурман. Любопитно. Какво целеше въпросът? Какво се надяваше да спечели Едрик чрез подобна наглост? През главата на Пол прелитаха мисли — щрак (зад този ход сигурно стоеше Бене Тлейлакс) — щрак (джихадът и неотдавнашното завоюване на Сембу несъмнено влияеха върху действията на Едрик) — щрак (личеше намесата на няколко бене-гесеритски вярвания) — щрак…

В напрегнато изчисляващото му съзнание сякаш просветваха хиляди късчета информация. Целият процес отне около три секунди.

— Може ли един щурман да се съмнява в пътеводните нишки на ясновидството? — попита Пол, за да изтласка Едрик на несигурна почва.

Щурманът се смути, но умело прикри чувствата си чрез нещо като разтеглен афоризъм.

— Нито един здравомислещ човек не оспорва съществуването на ясновидство, сир. Пророческите видения са известни от дълбока древност. Те притежават досадното свойство да ни объркват тъкмо когато най-малко подозираме. За щастие, в нашата вселена има и други сили.

— По-мощни от ясновидството ли? — притисна го Пол.

— Ако нямаше такива и ясновидството трябваше всичко да върши само, то би се разпаднало. Ясновидство и нищо друго? Към какво ще се прилага тогава, освен към израждането на собствените си ходове?

— Винаги ни остава за ориентир положението на самия човек — възрази Пол.

— И в най-добрия случай то е крехка опора, дори без да го замъгляваме с халюцинации.

— Нима виденията ми не са нищо друго освен халюцинации? — запита Пол с притворна печал. — Или намекваш, че преклонението пред мен е бълнуване?

Долавяйки растящото напрежение, Стилгар пристъпи по-близо до Пол и впери поглед в облегнатия назад сдруженец.

— Изопачаваш словата ми, господарю — възрази Едрик. Гласът му съдържаше намек за възможно насилие.

Насилие тук? — учуди се Пол. Не биха дръзнали! Освен ако е предвидено (той се озърна към стражата) силите, които го закрилят, да бъдат използвани и за неговата собствена замяна.

— Ти ме обвиняваш, че кроя тайни машинации, за да се превърна в бог — изрече Пол, снишавайки глас, за да го чуват само Едрик и Стилгар. — Машинации?

— Може би зле подбрана дума, господарю — каза Едрик.

— Но многозначителна — натърти Пол. — Тя подсказва, че очакваш от мен най-лошото.

Едрик изви шия и боязливо скоси очи към Стилгар.

— Хората винаги очакват най-лошото от богатите и могъщите, сир. Казват, че аристократите най-лесно се разпознават по един техен навик: признават си само онези пороци, които ги правят популярни.

Лицето на Стилгар потръпна.

Пол вдигна очи към него и усети гневния ропот на мислите му. Как смееше жалкият сдруженец да говори така с Муад’диб.

— Не се шегуваш, разбира се — каза Пол.

— Да се шегувам ли, сир?

Пол почувства, че устата му е пресъхнала. В залата имаше твърде много хора, въздухът, който вдишваше, бе минал през твърде много дробове. В меланжовия дъх около цистерната на Едрик се таеше заплаха.

— Кой би могъл да се замеси в подобни машинации? — запита той след малко. — За квизарата ли намекваш?

Едрик сви рамене и около главата му се завихриха струйки оранжев газ. Страхът му от Стилгар като че бе изчезнал, макар че свободният продължаваше да го изпепелява с поглед.

— Или намекваш, че моите мисионери от Светите ордени, всички до един, проповядват изтънчени заблуди? — настоя Пол.

— Искреността може да зависи от интереса — каза Едрик.

Ръката на Стилгар пропълзя под робата към кристалния нож.

Пол поклати глава.

— Значи ме обвиняваш в неискреност?

— Не съм сигурен, че обвинявам е подходящата дума, сир.

Нагла твар! — помисли Пол и добави на глас:

— Със или без обвинения, ти твърдиш, че аз и моите духовни пастири сме просто банда властолюбиви разбойници.