Мистерията на изчезналия амулет

Два шезлонга се появиха между нас. На плетена масичка между тях имаше кана със сладък чай и две пълни с лед чаши. До по-близкия до мен шезлонг в пясъка бе забодено шише от любимото ми слънцезащитно масло, а до него – купчина дебели кърпи в пастелни цветове. Чаршафи от ярка раирана коприна долетяха от нищото, издуха се веднъж на бриза и покриха шезлонгите.

Солен въздух целуна кожата ми. Погледнах надолу.

Гащeризона ми го нямаше и отново бях без копие. Носех секси розови бански с прашки, със златна верига на корема, от която висяха два диаманта и рубин.

Примигнах.

Чифт дизайнерски очила се появиха на носа ми.

– Престани! – изсъсках.

– Просто се опитвам да предвидя нуждите ти.

– Недей! Обидно е.

– Поседни с мен за един час под слънцето, МакКайла! Няма да те докосна. Няма... както ти казваш... да те притискам със секс. Ще говорим, а при следващата ни среща няма да повторя същите грешки.

– Каза това миналия път.

– Направих нови грешки този път. Няма да направя и тях.

Поклатих глава.

– Къде е копието ми?

– Ще ти бъде върнато, когато напуснеш.

– Наистина ли? – изненадах се. Защо би ми върнал убиваща Светиня Фае, създадена от неговата раса, щом като знаеше, че с нея бих убила още Фае?

– Смятай го за жест на добрата ни воля, МакКайла!

– Нашата?

– Моята и на кралицата.

– Баронс има нужда от мен – казах отново.

– Ако настояваш преждевременно да прекратя нашия час, защото мислиш, че съм го обезчестил, няма да те върна в Уелс и пак няма да си полезна за него. Остани или си върви, но няма да си с него. И, МакКайла, вярвам, че твоят Баронс би ти казал, че не се нуждае от никого.

Това беше вярно. Чудех се доколко познава Баронс. Попитах го. Сигурно са се обучавали при един и същи майстор на увъртането, защото В’лане каза само:

– В Дъблин вали непрестанно. Виж!

В тропическия изглед пред мен се отвори малък квадрат, сякаш беше обелил назад небето и палмите и беше отворил прозорец към моя свят. Видях книжарницата през него. Улиците бяха тъмни, мокри. Щях да съм сама там.

– Вали сега. Да те върна ли, МакКайла?

Погледнах към малката книжарница, към сенчестите улички от двете ù страни, към инспектор Джейни, който седеше под една улична лампа от другата страна на улицата и наблюдаваше входа ù, и потреперих. Това, което се виждаше надолу по улицата, не беше ли неясното очертание на моя личен Мрачен жътвар? Бях толкова уморена от дъжд, от мрак и от врагове на всеки ъгъл. Усещах слънцето божествено върху кожата си. Почти бях забравила какво е. Светът ми изглеждаше мокър и навъсен от месеци.

Отместих поглед от депресиращата гледка към небето. Слънцето винаги ме е карало да се чувствам силна, цяла, сякаш получавам от него нещо повече от витамини. Сякаш лъчите му носят нещо, което подхранва душата ми.

– Истинско ли е? – кимнах към слънцето.

– Толкова истинско, колкото и твое – прозорецът се затвори.

– Мое ли е?

Той поклати глава.

– Във Фае ли сме?

Той кимна.

За първи път, откакто пристигнах така безцеремонно, проучих обкръжението си. Пясъкът бе лъчистобял и мек като коприна под голите ми крака, океанът бе лазурен, а водата толкова чиста, че можех да видя цели градове от корали с цветовете на дъгата под него, с малки златни и розови рибки, плуващи в рифовете. Една русалка танцуваше върху гребена на вълна, после изчезна под водата. Приливът хвърляше пясък по плажа в блестяща сребърна пяна. Палмови дървета шумоляха на бриза, пускайки тучни алени цветове по брега. Въздухът миришеше на редки подправки, на екзотични цветя и на солени морски пръски. Прехапах устна на път да кажа: „Толкова е красиво тук!“. Нямаше да похваля света му. Неговият свят объркваше моя. Неговият свят нямаше място на нашата планета. Моят имаше.

И все пак... слънцето винаги е било моят наркотик. И ако той играеше честно – имам предвид, ако не се опиташе да ме изнасили отново, – кой знае какво можех да науча?

– Ако ме докоснеш или по някакъв начин се опиташ да повлияеш на волята ми, времето ни заедно спира. Ясно?

– Твоето желание е заповед за мен – устните му се извиха победоносно.

Свалих слънчевите очила и погледнах за кратко към слънцето, надявайки се да притъпя унищожителната красота от тази усмивка от ретините си, да я прогоря от паметта си.

Нямах представа кой или какво беше наистина В’лане, но знаех едно. Той беше Фае, при това извънредно могъщ. В тази битка знанието бе убедителна сила, а информацията можеше да ме запази жива. Баронс управляваше своя свят благодарение на изключителните си познания и аз не можех да си позволя да пропусна възможност да разпитам Фае, а изглеждаше, че В’лане по някаква причина би ми казал.

Може би щеше да излъже за някои неща и да каже истината за други. Ставах все по-добра в това да отсявам казаното от хората. Научавах се да чувам истината в лъжите им и лъжите в истината им.

– Наистина ли си жив от осемдесет и две хиляди години?

– По-дълго. Тогава просто беше последният път, когато използвах Обаяние, за да прелъстя жена. Седни и ще говорим!

След миг колебание седнах сковано на ръба на шезлонга.