Мистерията на изчезналия амулет

– ЛаРу 1247. Складът зад къщата. Огромен долмен. Той ги води през него. Имаш ли нещо против да го размажеш заради мен?

– Твоето желание е заповед за мен – рече и изчезна.

Взирах се в празния шезлонг. Наистина ли бе отишъл да разруши долмена, през който влизаха Ънсийли? Щеше ли да убие и лорд Господар? Дали отмъщението, към което се стремях, щеше да бъде постигнато толкова разочароващо безславно? И без да присъствам там като свидетел? Не исках това.

– В’лане! – извиках. Но нямаше отговор. Нямаше го. И аз щях да го убия, ако убиеше убиеца на сестра ми без мен. Мрачната треска, която бях хванала в онази първа нощ, когато стъпих в Дъблин, се бе превърнала в треска от различен вид, в кръвна треска. Сякаш исках да бъде пролята кръв заради сестра ми. Да бъде пролята от моята ръка. Тази дива Мак вътре в мен все още не бе извисила глас, все още не говореше с моята уста, но двете говорехме на един и същи език и се съгласявахме за критични неща.

Щяхме да убием убиеца на сестра ми заедно.

– Джуниър? – каза мек, напевен глас. Глас, който не съм очаквала да чуя отново.

Потръпнах. Беше дошъл отдясно. Взрях се във вълните. Нямаше да погледна. Бях във Фае. Не можех да вярвам на нищо.

– Джуниър, хайде! Аз съм тук! – опита се да ме придума сестра ми и се засмя.

Едва не се превих на две от болката. Беше точно като смеха на Алина. Сладък, чист, пълен с безкрайно лято и слънце и със знанието, че нейният живот е омагьосан.

Чух удар на длан по топка за волейбол.

– Бебе Мак, да играем! Денят е идеален. Донесох бирата. Ти взе ли лимоните от бара?

Моето име е МакКайла Евелина Лейн. Нейното е Алина МакКена Лейн. Бях Джуниър на две нива. Понякога тя ме наричаше Бебе Мак. Някога отмъквах лимони от бара на „Тухларната“ в събота. Беше евтино, знам. Никога не съм искала да порасна.

Сълзи прогориха очите ми. Преглъщах дълбоко и се принуждавах да вдишвам и да издишвам. Свих юмруци. Поклатих глава. Взрях се отново в морето. Тя не беше там. Не чух тупването на топка в пясъка. Не подуших парфюма ù с бриза.

– Пясъкът е идеален, Джуниър! Като прах е. Хайде! Томи ще идва днес – подразни ме тя. Падах си по Томи от години. Той излизаше с една от най-добрите ми приятелки, затова се преструвах, че не мога да го понасям, но Алина знаеше.

„Не поглеждай! Не поглеждай! Има духове и има по-лоши неща от духове!“

Погледнах.

Зад волейболната мрежа, раздувана от нежния тропически бриз, стоеше сестра ми, усмихваше се и чакаше да играем. Носеше любимия си неонов бански, а русата ù коса бе опъната назад в скоклива опашка през дупката на избелялата бейзболна шапка, която бе взела в Кий Уест през пролетната ваканция преди две години.

Започнах да плача.

Алина изглеждаше поразена.

– Мак, скъпа, какво има? – Тя пусна топката, мина под мрежата и забърза през пясъка към мен. – Какво има? Някой нарани ли те? Ще му изритам жабешката петуния! Кажи ми кой! Какво ти направи?

Сълзите ми преминаха в хлипове. Загледах се в сестра си, трепереща от силата на моята скръб.

Тя се отпусна на колене до мен.

– Мак, убиваш ме. Говори ми! Какво има? – Прегърна ме и аз плачех във врата ù, изгубена в облак от прасковен шампоан, парфюм, плажно масло „Хавайски тропик“ и дъвката, която винаги дъвчеше на плажа, за да скрие миризмата на бира в дъха си от мама.

Усещах топлината ù, копринената ù кожа.

Докосвах я.

Зарових пръсти в косата ù и изхлипах.

Липсваше ми косата ù. Липсваше ми моята. Липсваше ми Алина. Липсвах си аз.

– Кажи ми кой ти причини това! – каза тя и вече също плачеше. Никога не сме могли да понесем сълзите си. Накрая винаги плачехме заедно. После сключвахме договори, че винаги ще се подкрепяме, ще се грижим една за друга. Бяхме започнали да съчиняваме договори, които сега знаех, когато тя е била на три, а аз на една и сме били изоставени в свят, който не е бил нашият... за да ни скрият, започвах да подозирам.

– Наистина ли си ти, Алина?

– Погледни ме, Джуниър! – Тя се дръпна и с една от кърпите изсуши сълзите ми, после изсуши своите. – Аз съм. Наистина съм аз. Виж, тук съм! Боже, колко ми липсваше! – засмя се отново и този път аз също се засмях.

Когато изгубиш някого, когото обичаш, без предупреждение, ти мечтаеш да получиш възможност да го видиш само още веднъж. Моля те, Боже, само още веднъж! Всяка нощ след погребението ù лежах будна в стаята си до нейната и ù пожелавах лека нощ, макар да знаех, че никога повече няма да получа отговор.

Лежах там, стискайки снимки, представяйки си лицето ù в най-малки подробности, сякаш ако можех да го пресъздам напълно, щях да мога да го взема в сънищата си и да го използвам като карта, която да ме отведе при нея.

Някои нощи не можех да видя лицето ù и плачех, умолявах я да се върне. Предлагах всякакви сделки на Бог. Той не ги приемаше, между другото. В отчаянието си предлагах сделки на всеки или всичко, което вероятно можеше да ме слуша.

И нещо ме бе чуло. Това бе моят шанс да я видя отново. Не ми пукаше как. Не ми пукаше защо. Попивах всяка подробност.