Мистерията на изчезналия амулет

– И така възнамерявах. Ти избра да останеш във Фае, когато я последва през пясъка. Разбирам, че свободата е стока, която хората ценят високо. И ти дадох свобода.

Понечих да оспоря подмолните му методи, но той притисна пръст към устните ми. Пръстът бе топъл, силен, но нямаше абсолютно нищо, присъщо на Фае в допира му. В’лане се сдържаше заради мен. Усещах го като мъж – силен, солиден, секси мъж, нищо повече.

– Някои рани имат нужда от мехлем, за да заздравеят. Илюзията е най-великият мехлем. Кажи ми, скръбта ти по сестра ти намаля ли?

Обмислих думите му и осъзнах стресната, че е истина. Макар да знаех, че Алина, с която преди малко си играех, с която плаках, която прегръщах и умолявах за прошка, не беше истинска, денят ми под слънцето с нея ми бе дал някаква възможност за сбогуване, която нямах преди. Знаех, че Алина, която ме бе опростила, не беше моята Алина, но думите ù ме утешиха по същия начин.

– Никога повече! – повторих. Илюзията можеше да е мехлем, но бе също така опасна. В живота ми имаше достатъчно опасности.

На лицето му проблесна усмивка.

– Твоето желание...

Затворих очи за миг, опитвайки се да изчистя Алина от мислите си. Гледката, ароматът и звукът от нея се носеха около мен. От прегръдката ни все още пазех миризмата на парфюма ù по кожата си. Щях да изживея отново всеки миг и той отново щеше да ме утеши. Отворих очи.

– Какво стана с лорд Господар?

– Складът бе изоставен. Унищожих долмена. Изглежда, никой не беше ходил там от седмици. Подозирам, че не се е върнал на това място, след като е било разкрито. Кажи ми всичко, което знаеш за него!

– Уморена съм – казах. – Нашият час свърши. Върни ме сега!

– Кажи ми за Шинсар Дъб! Дължиш ми го.

Казах му каквото знаех, че съм усетила да минава покрай мен по улиците на Дъблин, да се движи бързо в някаква кола покрай книжарницата преди малко повече от две седмици. Той ми зададе много въпроси, на които не можах да отговоря, защото близостта с Мрачната книга ме бе пратила в безсъзнание, факт, който той смяташе за забавен.

– Ще се видим отново, МакКайла – каза той.

После вече го нямаше, а аз бях някъде другаде. Примигнах. Въпреки че не прекратих времето ни заедно преждевременно, В’лане все пак не ме върна в Уелс. Остави ме в „Книги и дреболии Баронс“. Вероятно просто за да вбеси Баронс.

Отне ми няколко мига, за да се пренастроя и съсредоточа. Да смениш реалностите изцяло и толкова бързо, изглежда, надвишава това, което човешкият мозък може да обработи (не сме били създадени за такъв начин на пътуване). Ето защо умът ни се изпразва за няколко секунди. В това време сме уязвими. Може да попаднем на засада в такъв момент.

Незабавно стрелнах ръка към копието. С облекчение открих, че отново е там, в колана, закопчан на моя...

– Ха-ха, В’лане – измърморих вбесена.

...секси розов бански.

– Задник! – нищо чудно, че ми беше студено.

Тогава мозъкът ми обработи това, което бях видяла, и ахнах.

„Книги и дреболии „Баронс“ бе преобърната.

Масите бяха катурнати, книгите бяха изтръгнати от рафтовете и пръснати навсякъде, дреболиите бяха счупени. Дори малкият ми телевизор зад гишето бе унищожен.

– Баронс? – повиках предпазливо. Беше нощ и лампите бяха включени. Моята въображаема Алина ми каза, че е изминал повече от един час. Беше ли същата нощ, почти призори? Или беше нощта след опита ни за кражба? Дали Баронс се бе върнал вече от Уелс? Или все още бе там и ме търсеше? След като така рязко бях изтръгната от реалността, кой или какво бе минало през онези врати на мазето?

Чух стъпки – ботуши по дърво, и се обърнах в очакване към междинните врати.

В рамката на входа стоеше Баронс. Очите му бяха като черен лед. Той се взря в мен за миг, оглеждайки ме от глава до пети.

– Хубав тен, госпожице Лейн. Е, къде, по дяволите, беше през последния месец?

Дванадесет

–Един следобед – настоях аз. – Прекарах може би шест часа там, Баронс.

Бях изгубила месец от живота си на плаж под слънцето с Алина. Беше неразбираемо. Бях ли се състарила с месец, или бях останала същата? Ами ако бях избрала да стоя с Алина цяла седмица? Щях ли да съм изгубила година? Десет? Какво се бе променило, откакто ме нямаше? Погледнах през прозореца. Едно нещо не беше се променило – все още валеше.

– В света на Фае, глупачке! – изръмжа той. – Знаеш, че времето не се движи по същия начин там. Говорихме за това.

– В’лане обеща, че ще бъде само един час от моето време. Изиграл ме е – казах разгорещено.

– „В’лане обеща. Изиграл ме е“ – присмя ми се той с фалцет. – Ти какво очакваше? Той е проклет Фае, госпожице Лейн, и един от... как ги наричаш? Секс-до-смърт. Той те е прелъстил и ти си се хванала. На какво друго се хвана? Защо се съгласи да му дадеш един час във Фае?

– Не се съгласих да му дам един час във Фае. Съгласих се да прекарам един час с него, когато той избере. Не каза нищо за това къде ще го прекараме.

– Защо изобщо се съгласи да прекараш един час с него?

– Защото ми помогна да прочистя Сенките от книжарницата.

– Аз щях да ти помогна да прочистиш Сенките.

– Ти не беше там! – Вече си крещяхме.