Мистерията на изчезналия амулет

– Сделките с дявола, госпожице Лейн, никога не вървят добре. Това е факт. Няма да сключваш друга. Разбираш ли ме? Ако трябва да те окова във вериги за някоя шибана стена, за да те предпазя от собствената ти глупост, ще го направя! – Той ме загледа гневно.

Издрънчах с веригите си.

– Китки. Греда. Окована съм вече, Баронс. Измисли нова заплаха! – Аз също го загледах гневно.

Той се опита да ме накара да се свия и да погледна встрани. Не го направих. Нито дори с оковани зад гърба ми ръце, облечена само с бански. Губех способността си да се свивам и повече никога нямаше да бъда от типа момичета, които поглеждат встрани.

– Кой разби книжарницата, Баронс? – настоях. Исках да задам много въпроси, но до момента нямах възможност да го сторя. В мига, в който ме бе видял, той ме беше грабнал, грубо ме беше метнал на рамо, беше ме завлякъл в гаража, беше свалил колана ми и ме беше оковал към една поддържаща греда. Дори не се бях опитала да се боря с него. В Баронс имаше повече стомана, отколкото в гредата зад мен.

Един мускул на челюстта му заигра. Той се обърна, отиде до малка метална работна маса на колелца и я избута до мен. После взе дълга, плоска дървена кутия от един от многото рафтове за инструменти.

– Какво правиш? – попитах предпазливо. Той извади неща от кутията и започна да ги поставя на масата до мен. Най-напред се появиха две мънички шишенца, които съдържаха течности, едната кървавочервена, другата черна. Отрови ли бяха? Наркотици? След тях се появи нож, много остър, с дълъг, смъртоносен връх. – Ще ме измъчваш ли? – попитах невярващо. Той извади опушена свещ с дълъг, черен фитил. – Или ще ми направиш магия? – Можеше ли да направи това?

– Това, което ще направя, госпожице Лейн, е да те татуирам – отвърна. Отвори шишенцата, разви комплект игли, увити в щампована кожа, и запали свещта. Започна да нагрява една игла в пламъка.

Ахнах.

– Не, няма! Мама ще ме убие! – Течностите бяха мастило, не наркотици. Не бях сигурна дали беше по-добре, или по-зле. Наркотиците изчезват. Мастилата остават.

Той ме изгледа сурово.

– Порасни!

Аз наистина пораствах и доста добре се справях, независимо дали той мислеше така или не. Не беше незряло, че мислех за чувствата на мама. По моите сметки бе точно обратното. Освен това мислех като нея. Наследница на поколение, което се татуираше, дупчеше и правеше козметични операции върху себе си толкова небрежно, колкото си бръснеше главата, аз бях дала обет преди години, че ще вляза в гроба така, както съм родена, само че малко по-сбръчкана.

– Няма да ме татуираш – повторих.

– Спри ме! – Усмивката му беше толкова котешка, че усетих трепкащи миши уши да поникват от темето ми. Той беше сериозен. Беше ме оковал, а сега щеше да ме татуира. Щеше да стои близо до мен, да работи бавно и методично по голата ми кожа може би с часове в зависимост от сложността на татуировката. От мисълта главата ми се замая, чувствах се слаба.

Казах си да се успокоя. Щях да стигна докрай. Щях да го уговоря.

– Защо ще ме татуираш, Баронс? – попитах с най-разумния, най-успокояващия глас, който можах да докарам.

– Моделът съдържа заклинание, така ще мога да те намеря следващия път, когато решиш да се отдадеш на детинска прищявка.

– Прищявка? – раздрънках ядосано веригите си. – Не беше прищявка. Ти не беше тук, за да ми помогнеш със Сенките, затова сключих най-добрата сделка, която можах, с този, който беше на разположение.

– Не говорех за В’лане. Говорех за това, че избра да останеш във Фае.

Гневът ми се нажежи до бяло.

– Нямаш представа какво беше. Сестра ми умря без предупреждение и внезапно беше там, стоеше право пред мен. Трябваше да я видя, да я докосна, да чуя гласа ù отново. Знаеш ли какво е да изгубиш някого? Всъщност правилният въпрос може би е дали някога си обичал друг освен себе си? Да го обичаш толкова, че да не можеш да понесеш да живееш без него? Имаш ли представа какво е любовта? Не съм се отдала на прищявка. Беше слабост – и я превъзмогнах. Накарах илюзията да изчезне с волята си. Бях горда със себе си заради това. Хора, които имат чувства, понякога имат слабости, но ти няма как да знаеш, нали? – казах горчиво. – Единствените неща, които изпитваш, са алчност и подигравка. Е, понякога вероятно се възбуждаш, но се обзалагам, че не е от жена, а от пари или от някой артефакт, или от книга. Не си по-различен от другите играчи в тази игра. Не си по-различен от В’лане. Ти просто си студен наемник...

Бе сложил ръка върху шията ми и ме притискаше с тялото си върху студената стоманена греда зад мен.