Мистерията на изчезналия амулет

– Обадих се на татко днес. Той се държеше така, сякаш сме говорили преди няколко дни.

– Пратих му няколко имейла от твоя лаптоп. Той се обади веднъж. Покрих те.

– Хакнал си лаптопа ми? Това е лично! – бях вбесена. Също така се радвах, че не бе оставил татко да се тревожи в мое отсъствие и бях любопитна как бе преминал през мерките ми за сигурност. – Как?

Той ме изгледа сухо.

– Основната ти парола, госпожице Лейн, е „Алина“. Паролата на имейла ти е „дъга“.

Изпухтях на седалката. Беше корава и студена. Нямаше отопление в нея. Предпочитах вайпъра или поршето, или ламборгинито, или всичко останало, но, изглежда, тази вечер името на играта беше анонимност.

– Къде отиваме, Баронс? – попитах раздразнено. За първи път не беше уточнил облеклото ми и тъй като трябваше да реша сама, бях избрала дънки, пуловер, ботуши и яке.

– В един стар манастир, госпожице Лейн. Просто ще минем покрай него. Няма нужда да го обхождаме. Няма да отнеме много време, но е на часове от града.

– Какво според теб може да има там? Нещо специално ли търсим?

– Просто гледаме.

– Манастирът също ли е построен върху древно място на Шийте зрящи като гробището? – Баронс не правеше нищо без сериозна причина. Нещо в манастира го караше да мисли, че може да има ОС там. Исках да знам какво е.

Той сви рамене.

– Защо няма да се разходим в него?

– Зает е, госпожице Лейн. Едва ли ще ни посрещнат с добре дошли.

– Монаси? – попитах. Знаех, че манастирите често имат строги правила, забраняващи достъпа на жени. – Или монахини? – Те щяха да погледнат веднъж Баронс и да решат, че самият дявол е дошъл да почука на вратата им. Баронс не само изглеждаше опасен, той излъчваше нещо, което караше дори мен да искам да се прекръстя понякога, а аз не съм религиозна. Виждам Бог в изгрева, не в досадно повтарящ се ритуал. Веднъж посетих католическа църква – седни, стани, коленичи, коленичи, стани, седни – и толкова се шашнах, опитвайки се да предвидя каква ще бъде следващата ми поза, че пропуснах по-голямата част от казаното.

Той измърмори уклончиво по онзи начин, който означаваше, че е приключил с отговарянето на въпроси и че мога да си спестя дъха. Чудех се какво смяташе, че ще постигнем, като само минем покрай този тайнствен манастир, имайки предвид колко близо трябва да съм, за да усетя някой ОС. Тази мисъл породи друга, съвсем закъсняла, и аз се плеснах по челото. Не можех да повярвам, че съм забравила досега.

– Кой дойде през вратата на мазето онази нощ в Уелс, Баронс? – Той не бе споменал нищо по въпроса.

От непосредственото напрягане на тялото му разбрах, че споменът не е приятен.

– Още скапани крадци.

– Шегуваш ли се? Имаш предвид освен нас и тези, които бяха взели амулета? Имало е три групи тази нощ?

– Скапан проклет конгрес.

– Е, кои бяха те? Някой друг от търга?

– Нямам никаква скапана представа, госпожице Лейн. Не бях ги виждал преди. Не бях чувал за тях. Доколкото знаех, нямаше никакви скапани шотландци в играта. Сякаш бяха паднали от скапаното проклето небе – той замълча, после каза мрачно: – И знаеха твърде скапано много, за да ми хареса.

Всички тези „скапани“ бяха същински рог на изобилието от емоции за Баронс. Които и да бяха крадците, каквото и да се бе случило, след като В’лане ме бе пресял във Фае, го беше разтревожило много.

– Сигурен ли си, че не са били тези, които са го откраднали?

– Ако те бяха отговорни за убийствата, нямаше да е такова клане.

– Какво имаш предвид?

– Въпреки че единият от мъжете беше опитен в черните изкуства, и двамата бяха обучени от друиди. Освен ако кръвта не се изисква за специфична цел, един друид убива чисто. Който или каквото и да беше убило пазачите и персонала онази нощ, го бе направило или с безпристрастния садизъм на чист социопат, или с безмерна ярост.

Съсредоточих се върху на темата за крадците, за да избегна спомена за онези осакатени тела.

– Още ли има друиди наоколо? Мислех, че са измрели преди много време.

– Така мисли светът и за Шийте зрящите – каза той сухо. – Трябва да се избавиш от предубежденията си.

– Откъде знаеш, че един от тях е владеел черна магия?

Той ми хвърли кос поглед и знаех, че възнамерява да не отговаря на въпросите ми. Бях изненадана, че отговори на толкова много.

– Беше силно татуиран. Черната магия има цена, госпожице Лейн, която може да бъде... намалена, като изработиш предпазни руни по кожата си.

Помислих за това за миг и последвах логичния му извод.

– Накрая не ти ли свършва кожата?

– Именно. Някои плащания могат само да бъдат отсрочени, не отхвърлени. Със сигурност повечето си казват, че ще направят само „още едно малко заклинание“. Това е наркотик като всеки друг.

Огледах го, чудейки се какво ли биха могли да крият този елегантен италиански костюм и яркобялата риза. Той имаше всички инструменти за татуиране. Как ли изглеждаше Баронс без дрехи?

– Е, ако тези крадци не са били на търга – бързо прогоних този образ, – откъде са научили за амулета?