Мистерията на изчезналия амулет

– Мислиш, че сме се спрели да си побъбрим ли, госпожице Лейн? Ти току-що беше изчезнала и аз нямах представа къде си. Занимавахме се за кратко един с друг и продължихме.

Чудейки се какво означаваше „занимавахме се за кратко“ според Баронс, погледнах през прозореца. Минавахме през Темпъл Бар. Повишението на престъпността още не беше оказало влияние върху изпълнената с крек купонджийска зона. Беше оживена, както обикновено.

И гъмжеше от Ънсийли.

Имаше поне по един на всеки двайсет души. Надявах се това да значи, че предпочитат туристическата зона, не че цял Дъблин беше заразен в същата степен. Ънсийли бяха значително повече, отколкото преди няколко дни... не, преди месец, когато за последен път бях вървяла по тези шумни, павирани улици.

– О, Боже! Лорд Господар е вкарал още, докато ме нямаше, нали? Много повече.

Баронс кимна.

– Някак. Не през ЛаРу. Трябва да е построил нов портал някъде. Мислех да ти кажа, че долменът и складът са унищожени. Изглеждаше сякаш някой бе пуснал бомба върху тях.

Присвих очи. Забелязах изящното, прозрачно Фае, което видях да се припича на фонтана в деня, когато срещнах Дани. Стоеше пред един бар сред група млади хора. Докато гледах, то стана още по-прозрачно и направи трепкаща стъпка към една добре оформена, усмихваща се брюнетка, обърна се – и се настани право в нейната кожа – сякаш се пъхаше в палто.

Очите на брюнетката се разшириха за част от секундата и тя поклати глава, сякаш се опитваше да измъкне нещо от ухото си. Фае не излезе от тялото ù. Обърнах се, докато преминавахме, и гледах през задното стъкло. Нищо не излезе. Протегнах сетивото си на Шийте зрящ, опитах се да надзърна през човешката черупка и да видя Фае отвъд нея.

Не можах. Нито да го видя, нито да го усетя. Бях способна да пробия тяхното Обаяние, но не можех да открия Фае в човешка кожа. До този момент не знаех, че е възможно Фае да направи такова нещо.

Гледах, докато брюнетката не изчезна от погледа ми. Тя вече не се усмихваше. Чудех се на какво ужасно нещо станах свидетел, чудех се дали изобщо искам да знам. Едва ли можех да скоча от колата, да притичам две преки назад и да се опитам да прогоня злите духове от момичето. Цялата улица щеше да реши, че съм откачена, а Фае, което бе в нея, щеше да знае, че аз знам.

– Знам. В’лане го направи за мен – казах на Баронс разсеяно.

Настана мълчание. Погледнах към него и, кълна се, видях от ушите му да излиза пара.

– Твърде жалко, че не беше там да те спаси в деня, когато едва не умря, госпожице Лейн – каза той студено.

– Беше там, за да ме отърве от сенките. Къде беше ти?

– Той е настоял за цена. Аз не искам цена от теб. Нито се опитвам да те чукам всеки път, когато те видя.

– Напротив. Искаш цена, имам предвид. Ти ме караш да търся ОС. И двамата ме обличате с евтини дрехи, командвате ме и ми казвате само толкова, колкото е необходимо, за да направя каквото искате. И двамата се опитахте да ми сложите гривна. Ти успя. Не си по-различен от него. И двамата ме използвате, и двамата сте ми спасили живота по веднъж. Това ви прави равни по моите сметки.

Баронс натисна спирачките толкова рязко, че коланът се вряза в гърдите ми. Ако беше последен модел кола, щях да дъвча въздушната възглавница. Той се пресегна през мен и отвори вратата ми.

– Ако наистина вярваш в това, госпожице Лейн, слизай!

Погледнах навън в нощта. Отдавна бяхме подминали Темпъл Бар и бяхме навлезли в смесен квартал на търговски и жилищни сгради, който беше готов за нощта. Дори въоръжена с копието и фенерчетата, нямах желание да вървя през тези тъмни, безлюдни улици съвсем сама.

– О, не бъди толкова мелодра... ААХХХХ! – стиснах глава с двете си ръце, сякаш черепът ми бе прободен от хиляди нагорещени до червено ледени кирки.

Манастирът трябваше да почака.

Жлъчка изригна в гърлото ми. Чуждата част в главата ми стана крематориум за мозъка ми, адът се разпростря до всяка клетка в тялото ми, сякаш някой ме поливаше с бензин отвътре и отвън.

Усещах как кожата по тялото ми да се изприщва и се овъглява. Подушвах как горя.

Благословено, щастливо припаднах.

– Отново беше Шинсар Дъб, нали? – каза Баронс в момента, в който отворих очи.

Щях да кимна, но главата ме болеше твърде много, за да рискувам.

– Д-да – прошепнах. Внимателно вдигнах ръка към лицето си, опипах устните, бузите, косата си. Противно на очакванията ми, кожата ми не бе покрита със сърбящи мехури и въпреки че косата ми бе къса и в грешния цвят, поне все още беше там. – К-къде сме? – усещането под мен не беше на седалка на кола.

– В книжарницата. Този път не се върна в съзнание, госпожице Лейн. Допуснах, че книгата е в непосредствена близост до нас и не се движи, затова тръгнах на лов за нея – той замълча. – Но трябваше да спра. Не бях сигурен, че не те убива.

– Какво имаш предвид? – попитах. Припадането е толкова безпомощно нещо. Светът продължава да се движи около теб, а ти не го осъзнаваш.

– Ти... потрепваше. Доста възбудено.

Сепнах се.