Мистерията на изчезналия амулет

Какво ядеше Ънсийли под прозореца на стаята ми? Не ми харесваше ни най-малко. Не стига, че се тревожех за Сенките и за това какво имаше под гаража, а сега трябваше да се тревожа и за нещо, което яде чудовища? Нито пък ми харесваше, че такова нещо се е случило вече два пъти в непосредствена близост до мен. Дали такива страховити пирове се случваха из целия град, а аз просто не знаех, защото не излизах много? Или аз ги привличах по някакъв начин? Беше ли съвпадение, или нещо повече?

Избутах задната врата и огледах уличката наляво и надясно.

След няколко мига го забелязах. Почти две трети от него ги нямаше, а това, което бе останало – главата, раменете и остатък от торс – бе хвърлено в един препълнен контейнер за боклук. Като разкъсаното Фае в гробището, това също бе в очевидна агония.

Забързах надолу по стълбите, разхвърлях малката планина от боклук и се наведох над него.

– Какво ти причини това? – попитах аз. Нямаше да има милостиво убийство този път. Исках информация в замяна.

То отвори устата си, издаде безмълвен, хленчещ звук и аз се обърнах настрана. Освен липсващите ръце и крака, то нямаше и език. Каквото и да бе спряло, преди да го погълне, бе искало да страда и го бе оставило неспособно да говори или да общува по какъвто и да е начин.

Извадих копието от кобура, който бях пригодила под якето си тази сутрин, и намушках Момчето носорог. То умря с вонящ порив на леден дъх.

Когато натрупах обратно купчината смет, Дани ме чакаше с опулени очи.

– Ти притежаваш копието! – каза тя почтително. – И какъв чудесен кобур! Толкова е компактен, че бих могла да го нося навсякъде. Бих могла да ги убивам денонощно. Супербърза ли си? – попита тя. – Ако ли не, вероятно аз трябва да притежавам копието – добави и посегна към него.

Сложих го зад гърба си.

– Хлапе, опитай се да пипнеш копието ми и ще ти направя по-лоши неща, отколкото някога си виждала! – заканих се аз. Нямах представа за какво говорех, но мислех, че ако някой се опита да ми отнеме копието, онази дива Мак вътре в мен, която мразеше розово и не възразяваше особено да гледа Момчето носорог да се гърчи във вечна болка, може да направи нещо, за което и двете да съжаляваме. Е, поне една от нас би съжалявала. Ставах твърде сложна за собствения си ум. Дали Дани щеше да се опита да го вземе със своята суперскорост? Дали щях да открия нещо в онова горещо, чуждо място в черепа ми, с което да се боря с нея?

– Не съм хлапе! Кога вие, шибаните възрастни, ще забележите това? – сопна се Дани и се обърна.

– Когато спреш да се държиш като хлапе. Защо дойде тук?

– Загазила си – подхвърли тя през рамо. – Роуина иска да те види.

Оказа се, че КБП е съкращение за Корпорация „Бързи пощи“ – куриерска служба, а Дани беше момиче за доставки, което обясняваше униформата и колелото.

Беше два следобед в четвъртък, когато окачих табелата „Затворено по-рано“ на вратата на книжарницата и заключих.

– Не трябва ли да си на училище, Дани?

– Частна ученичка съм. Повечето от нас са частни ученици.

– Какво мисли майка ти за това, че тичаш наоколо и убиваш Фае? – опитах. Не можех да си представя, че майката на някое дете е съгласна с това. Но предполагам, когато има война, а ти си роден войник, изборът не е голям.

– Тя е мъртва – каза Дани равнодушно. – Умря преди шест години.

Не казах, че съжалявам. Не изрекох никоя от баналните фрази, към които хората прибягват във времена на скръб. Те не помагат. Всъщност дори дразнят. Изказах съболезнования на нейното ниво.

– Това е шибано скапано, нали? – казах разпалено.

Тя ми хвърли изненадан поглед и равнодушието се стопи.

– Да, така е. Мразя го.

– Какво стана?

Устата ù се изкриви.

– Един от тях я пипна. Някой ден ще разбера кой е и ще убия копелето.

Сестри по отмъщение. Докоснах рамото ù и се усмихнах. Тя изглеждаше стресната, несвикнала към съчувствие. Преди шест години Дани сигурно е била на седем или на осем.

– Не знаех, че са тук от толкова време – казах, като имах предвид Ънсийли. – Мислех, че едва наскоро са освободени.

Тя поклати глава.

– Не я пипна Ън.

– Но аз мислех, че... другите – говорех неясно, понеже си спомних вятъра – не ни убиват заради... ти знаеш.

– Спогодбата? Това е скапана кранта. Никога не са спирали да ни убиват. Е, може би някои са спрели, но повечето от тях не са.

Вървяхме по останалия път в мълчание, като Дани буташе колелото си. Тя не искаше да говори на улицата. Заобиколихме Темпъл Бар и пресякохме река Лифи.

Куриерска служба КБП заемаше триетажна сграда, боядисана в същото светлозелено като панталоните на Дани, украсена с вишнево и декорирана с високи, сводести прозорци. Емблемата над входа беше избродирана и на ризата на Дани, но детелината бе деформирана и непропорционална. Нещо в знака ме смути. Ако се бях озовала на тази улица сама и го бях видяла, щях да вляза в сградата без колебание, обхваната от неустоим импулс.

– Омагьосан е – обясни Дани, като ме видя, че го изучавам. – Привлича хора като нас. Както и рекламата във вестника. Тя ни събира от много време.