Мистерията на изчезналия амулет

– Мислиш ли, че ми казваш неща, които тя не би искала да знам? – попитах. Чудно къде беше лоялността ù? Не беше ли създание на Роуина?

Дани размисли около минута и внезапно улових част от характера ù. Също като мен тя не се доверяваше на никого. Не напълно поне. Питах се защо.

– Мини отзад! – каза палавата червенокоска и скочи на колелото. – Закъснявам за доставки. Ще се виждаме, Мак.

Отзад имаше десетки колела в бяло и зелено, четири мотора и десет вана за доставки, всички украсени със същата деформирана детелина. КБП може и да беше прикритие, но явно въпреки всичко бизнесът процъфтяваше.

Качих се по задното стълбище на сградата и почуках. Една жена на около четирийсет с очила без рамки и блестяща шапка от кафява коса отвори вратата, въведе ме вътре и нагоре по две стълбища до стая в края на коридор и ме остави пред вратата, без да каже и дума. Усетът ми на Шийте зрящ ме зачопли. Имаше или Фае, или Фае ОС отвъд тази врата, а аз се съмнявах, че е истинско Фае. Роуина вероятно държеше меча на Дани подръка, а може би и други реликви.

Отворих вратата и пристъпих в красиво подреден кабинет с дървен под, облицовани с дърво стени и огромна камина. Слънчева светлина се разливаше от високи прозорци, обградени с кадифе. Лампи огряваха всяко кътче. В един момент разбрах, че включването на всички възможни лампи е характерна черта за Шийте зрящите. Ние мразим мрака.

Старата жена седеше зад старинно бюро, но днес не ми се стори толкова стара. При предишните два случая, когато я видях, носеше развлечени дрехи. Днес бе облякла тюркоазен костюм с класическа кройка и бяла блуза и изглеждаше с двайсет години по-млада, по-близо до шестдесет и нещо, отколкото до осемдесет и нещо. Сребърната ù коса бе прибрана в плитка, която обграждаше главата ù като корона. Кремавите перли, които блестяха на ушите, на врата и на китката ù, бяха в същия сияещ цвят като косата ù. Роуина изглеждаше елегантна, властна и въпреки дребната си фигура, „пълна с пикня и оцет“, както би казал баща ми. Предположих, че тъжната и състарена външност, която надяваше на обществени места, бе преднамерена и полезна. Хората са склонни да даряват размъкнатите старци със специална невидимост, сякаш като не ги забелязват, няма да позволят на старостта в самите тях да пропълзява все по-близо до повърхността с всеки удар на часовника.

Очила на верижка почиваха върху гърдите ù. Тя ги вдигна и ги плъзна върху деликатно заострения си нос. Те увеличиха размера, свирепия цвят и още по-свирепата интелигентност в острите ù сини очи.

– МакКайла! Заповядай! Седни! – каза тя живо.

Кимнах ù сдържано и пристъпих в стаята. Огледах се наоколо, чудейки се къде е мечът. Имаше нещо Фае в тази стая.

– Роуина!

Очите ù проблеснаха и знаех, че не оценява фамилиарността. Добре. Имах намерение да постигна равнопоставени взаимоотношения, а не зависимост, типична за наставник и ученик. Тя бе загубила шанса си да ме наставлява, когато ми обърна гръб. Гледахме се в мълчание, което се проточи. Аз нямаше да проговоря. Това беше нашата първа битка на волята. Нямаше да е последната.

– Седни! – каза тя отново, посочвайки стол пред бюрото.

Не седнах.

– О, за бога, превий си гръбнака, момиче! – излая тя. – Тук сме семейство.

– Нима? – попитах. Облегнах се на вратата и скръстих ръце. – Защото там, откъдето идвам, семейството не изоставя своите в нужда, а ти направи това два пъти. Защо ми каза да отида да умра онази нощ в кръчмата? Ти събираш Шийте зрящи. Защо не повика и мен?

Тя наклони глава назад и се вгледа през носа си, преценяващо, измерващо.

– Беше труден ден. Бях загубила трима от моите. А ти беше там, на път да издадеш себе си и светците само знаят още колко наши, ако някой не те беше спрял.

– Трябва да е било очевидно, че нямах представа какво съм.

– Беше очевидно, че си очарована от Фае. Казах ти, мислех, че си При-я, една от пристрастените към тях. Нямаше начин да знам, че е първото Фае, което си виждала, или че не си наясно какво си. На При-я не може да се помогне. Когато е нанесена такава вреда, волята се унищожава и умът буквално изчезва. Никога няма да рискувам десет Шийте зрящи , за да спася една.

– Изглеждах ли, сякаш умът ми го няма? – настоях.

– Всъщност, да – каза тя равно. – Така беше.

Помислих отново за онази нощ, първата ми в Дъблин. Страдах ужасно от часовата разлика, бях обзета от скръб, чувствах се горчиво самотна и току-що бях видяла нещо, което не можеше да е там. Вероятно съм изглеждала малко... втрещена, дори празна. И все пак...

– Ами в музея? Ти ме изостави и там – обвиних я.

Тя скръсти ръце и се облегна на стола.

– Ти сякаш беше в съюз с принца Фае и отново бе При-я. Ти се събличаше за него. Какво очакваше да помисля? Едва когато те видях да го заплашваш с копието, започнах да разбирам, че не е така. Като говорим за това, трябва да видя това копие. – Тя стана, заобиколи бюрото с пъргавината на много по-млада жена и протегна ръка.

Изсмях се. Беше луда, ако мислеше, че ще ù дам оръжието си. По-скоро бих го забила в сърцето ù.

– Не, няма.