Мистерията на изчезналия амулет

– Видяла си такова създание?

Кимнах.

– Как изглежда? – попита. Разказах ù и тя възкликна: – Мили Боже, същото, което Дани ми описа в деня, когато те е срещнала. Значи това прави? Чувала съм слухове, че съществува такова Ънсийли. Не знаем какви са и как да ги наричаме.

– Не можах да го видя, тъй като влезе в нея.

– Минало е извън зрението ти на Шийте зрящ? Имаш предвид, че е носило човешкото като Обаяние, а ти не си била способна да проникнеш през него? – Тя изглеждаше толкова разтревожена, колкото и аз. – Уби ли го?

– Как бих могла, без да убия момичето?

В очите ù блесна укор.

– Значи си го оставила да върви наоколо, изглеждайки като човек? Колко хора ще умрат сега, защото ти си била твърде добра, за да отнемеш един живот? Ще тежат ли тези смърти на съвестта ти, Шийте зрящ? Или ще се престориш на невинна? Тя вече не е била човек от момента, в който това Фае е влязло в нея.

Разбирах гледната ù точка и същевременно я намирах за отблъскваща.

– Първо – не знаеш това. И второ – не мога просто да отида при абсолютно невинно момиче и да го убия.

– Тогава предай това оръжие на някого, който може! Когато си я оставила да си тръгне, ти си отхвърлила кръвта на един живот от ръцете си, но си приела кръвта на десетки. То ще я убие. Това правят Ънсийли.

– За теб всичко е черно и бяло, нали?

– Сиво е просто друга дума за светло черно. Сивото никога не е бяло. Само бялото е бяло. Няма нюанси.

– Плашиш ме, стара жено.

– Ти ме плашиш, дете – отвърна тя. Затвори очи и пое дълбок дъх. Когато ги отвори, укорът бе изчезнал. – Ела в манастира! Вече познаваш Дани. Запознай се с още от сестрите си! Научи за нас! Виж какво правим и защо! Ние не сме чудовища. А Фае са. Това е война, която само ще се влошава. Ако не посрещнем тяхната безпощадност с непоколебима твърдост и съответната безпощадност, ще загубим. Тези, които не действат, противодействат. Тези, които противодействат, умират по-скоро.

– Знаеш ли за лорд Господар и за плановете му да освободи всички Ънсийли?

– Няма да отговарям повече на твоите въпроси, докато не направиш избор. Нямаме отстъпници сред нас. Аз не позволявам. Или си с нас, или си срещу нас.

– Има отсенки на сивото, Роуина. Нито съм с вас, нито съм против вас. Аз се уча и решавам на кого да се доверя. Вместо да ме заплашваш, ме убеди!

– Опитвам се. Ела в манастира!

Исках. Но при моите условия, когато се чувствах в безопасност, а сега не можех да си представя такава ситуация.

– Ще държим връзка.

– Всеки миг, който губиш, е миг, в който можеш да умреш сама там навън, вместо в съюз със сестрите си, където ще бъдеш в безопасност, МакКайла.

– Ще поема този риск.

Докато излизах, тя извика:

– Защо Дани не можа да те намери цял месец?

Помислих да излъжа, но реших да оставя нещата да се развиват естествено.

– Защото бях във Фае с В’лане – казах, докато прекрачвах прага.

Тя изсъска.

– Ако си При-я и той те е пратил да проникнеш сред нас...

– Не съм ничия марионетка, Роуина – казах, без да поглеждам назад. – Нито негова. Нито на Баронс. Нито твоя.

Четиринадесет

–Настаних се на меката кожена седалка на дивана с висока облегалка, които в Щатите наричахме будка, и поръчах бира и шот.

За първи път, откакто дойдох в Дъблин, се чувствах любопитно спокойна, сякаш важно парче от играта бе поставено на дъската днес и мачът най-после бе започнал.

От едната страна на дъската беше лорд Господар. Той беше лош. Той водеше Ънсийли и планираше да унищожи нашия свят.

От другата страна на дъската бях аз – мъничка ръка, която маха оттук, точка с размера на върха на молив върху въздушна снимка на планетата. Исках да отмъстя за сестра си и исках Фае да вървят да се шибат (както би казала Дани) извън нашия свят. Аз бях добра.

Имаше трима други основни играчи на дъската – В’лане, Баронс и Роуина.

Общото между тях бе, че искаха мен.

Единият беше Фае. Другият беше неизвестен. Третата беше – бях съвсем сигурна, въпреки че тя не каза, а аз не попитах – Великата повелителка на Шийте зрящите.

Всички имаха своите планове и тайни.

Не се съмнявах, че и тримата биха ме излъгали така безпроблемно и лесно, както биха забили нож в гърба на другите.

Извадих дневника си и започнах да пиша.

Започнах с В’лане. Според Роуина той ми казваше истината. Той беше принц Сийли, член на Висшия съвет на кралицата, и действаше от нейно име, за да спре Ънсийли да навлязат в нашия свят и да го превземат. Това, изглежда, го поставяше от моята страна на дъската, от добрата страна, което бе малко трудно за преглъщане, защото знаех, че е безскрупулен и би ме манипулирал до ръба на смъртта, за да постигне своето, в добавка към опитите му да прави потенциално смъртоносен секс с мен, освен всичко друго.

Той беше най-малко на сто четирийсет и две хиляди години, а вероятно и значително по-стар. Не бях сигурна дали може да разбере какво изпитват хората към каквото и да било, ето защо щетите, които би могъл да ми нанесе, дори да се опитваше да се въздържа, бяха огромни.