Мистерията на изчезналия амулет

Дадох на всички Ънсийли в нашия свят статут на пионки. Вероятно основната им цел бе да се отдадат на извратените си апетити, да шпионират хората и да създават всеобщ хаос. Да размътват нещата, докато лорд Господар следваше своя личен план, и когато най-после постигнеше своето, да му служат. Ако имаше някое Ънсийли, което беше по-значимо от друго, или аз още не го бях срещала, или беше твърде неразгадаемо, за да го видя.

Спрях да пиша, чудейки се за играчите зад сцената, които все още ми бяха непознати.

Кралицата на Сийли, написах. Според В’лане тя искаше Шинсар Дъб, но защо? Дали имаше нужда от нея, за да задържи Ънсийли? Имаше ли заклинания в книгата, които да ръководят мрачните братя? Какво наистина беше Шинсар Дъб? Знаех, че е книга за черна магия, написана от краля на Ънсийли, но какво правеше тя? За какво я искаха всички? Дали всеки играч имаше различно желание? Какви толкова ужасни заклинания и магии бяха записани на страниците ù, че можеха да покварят всеки, който имаше контакт с нея? Можеха ли думи и символи да притежават такава сила? Можеха ли някакви драсканици върху пергамент да развалят моралната основа на човек? Не сме ли направени от по-твърд материал?

Не бързах да разбера. Двете ми разминавания с Мрачната книга ме хвърлиха в безсъзнание отвъд болката, оставиха ме слаба като бебе и мечтаеща отчаяно никога да не бях намирала пътя към тази игрална дъска.

Къде беше кралят на Ънсийли във всичко това?

Дали беше важен, или беше отсъстващ хазяин?

Можете да си заложите петунията, че ако моята книга с черна магия бе изчезнала, щях да тръгна да я търся. Той търсеше ли я? И ако я търсеше, защо все още не ме бе открил? Всички останали ме откриха. И как книгата се бе изплъзнала от ръцете му? Дали (отдадох се на абсолютна параноя, която в света, който населявах, изглеждаше напълно смислена) книгата му се бе измъкнала? Ами ако не беше нищо повече от примамка в края на много дълга рибарска корда? И ако беше така, какво се опитваше да хване? Беше ли самият лорд Господар пионка, местена от много по-мрачна, невероятно древна ръка? Беше ли игралната дъска по-голяма, отколкото можех да видя? Бяхме ли всички ние пионки в нещо много по-всеобхватно, отколкото мислехме?

Някъде там на игралната дъска Шинсар Дъб се движеше. Кой я движеше? Как я движеше? И защо?

И що за шегаджийско доброжелателно същество (наистина исках да разбера това) би създало нещо като мен, което да усеща най-опасната от всички реликви, но би му дало и фаталния недостатък, който да го кара да припада всеки път, щом я доближи?

Поръчах още един шот и го метнах в гърлото си, отдавайки се на ритуал, който бях наблюдавала много пъти през бара – гълташ, потръпваш, дишаш.

– Нещо против да се присъединя?

Погледнах нагоре. Беше момчето с шотландски акцент от Катедрата по древни езици в Тринити. Скоти, от когото взех плика за незаконния търг. Малък свят. А всички ми казват колко голям град е Дъблин.

Свих рамене.

– Да, защо не?

– Леле, благодаря! – каза той сухо.

Подозирах, че не е свикнал с такъв преситен отговор от жените. Беше на приблизително същата възраст като момчето със замечтаните очи, с което работеше, но приликата свършваше тук. Колегата му бе с кадифена кожа, момче, което бе на път да стане мъж, но Скоти беше по-едър. Имаше някаква зрялост в начина, по който вървеше и се движеше – една тиха самоувереност, сякаш дори на тази възраст вече е бил изпитан.

Беше висок около сто осемдесет и пет – сто и деветдесет сантиметра, косата му бе дълга и тъмна, и събрана на тила. Златните му тигрови очи ме оглеждаха одобрително. Естрогенът откликна на тестостерона (това момче беше мъж) и аз изпънах гръб.

– За чудесния скоч и прекрасните момичета! – той чукна чаша с уиски в халбата ми с бира и пихме. Последвах го с трети шот – гълташ, потръпваш, дишаш. Онова студено място в стомаха ми, където се чувствах самотна и изгубена, най-после започваше да се стопля.

Той протегна ръка.

– Аз съм Крисчън.

Поех я. Ръката му погълна моята.

– Мак.

Той се засмя.

– Не изглеждаш като Мак.

– Добре, предавам се. Защо всички ми повтарят това? Като какво изглеждам?

– Обикновено Мак е мъжко име, а ти, момиче, изобщо не приличаш на мъж. Ти току-що ми се представи като „от клана на“ и аз все още чакам останалата част от името ти.

– Ти си от Шотландия?

Той кимна.

– Да. От клана Келтър.

Крисчън МакКелтър.

– Красиво име.

– Благодаря! Наблюдавам те, откакто влезе. Изглеждаш... замислена. И ако не се лъжа, това е третият ти шот. Когато прелестно момиче като теб пие шотове само, започвам да се тревожа. Всичко наред ли е?

– Просто имах труден ден. Благодаря, че попита! – Колко беше сладък! Много необходимо напомняне, че има и мили хора на света. Аз просто не се събирах с тях често.

– Пишеш ли? – той посочи към дневника ми. Бях го затворила в мига, в който той седна.

– Водя дневник.

– Наистина ли? – той вдигна едната вежда, а златните му очи блеснаха с интерес.