Мистерията на изчезналия амулет

По една улица. По следващата. През уличка. През парк. Прескачах пейки и шляпах през фонтани. Бягах, докато дробовете ми не пламнаха, а краката ми не отслабнаха. Завих покрай старата пивоварна и така добавих още шест преки към придвижването си.

Побягнах.

Бягах, сякаш краката ми имаха крилата на Дани, и най-накрая стъпките зад мен затихнаха. Настъпи тишина, чуваше се само тупкането на обувките ми по цимента.

Хвърлих поглед през рамо.

Изгубих ги. Наистина го направих. Момчетата носорози са силни, но поради късите им и дебели крайници не бяха нито бързи, нито гъвкави.

Завих зад един ъгъл и спрях точно преди да заора в тухлена стена. Задънените улички изскачат толкова неочаквано, колкото и еднопосочните улици в този град. Трябваше да се измъкна, преди войниците да ме намерят. Нямаше начин да изкатеря стената. Беше висока почти четири метра и нямаше натрупани контейнери отпред.

Бях на три преки от „Книги и дреболии „Баронс“. От другата страна на тази стена и още две улици. Близо, толкова близо.

Обърнах се.

И замръзнах.

Сякаш гигантски фризер бе отворен в небето над мен. Температурата падна свирепо. Малки, блестящи частици лед започнаха да падат по мен.

То беше там. Знаех и какво беше. Всяка клетка от съществото ми знаеше. И не защото бях чела за тях или защото Баронс ми бе разказал, или защото бях виждала техни скици.

Звярът над мен кръжеше мрачно. Можех да усетя ужасното уф-уф на гигантски крила, порещи въздуха. Миризма на сяра и древни прашни неща изпълни ноздрите ми. Ако в ада имаше дракони и те миришеха, това бе тяхната миризма.

„Шийте зрящ – каза то, без изобщо да говори. Гласът беше в главата ми, в онова горещо, чуждо място. – Роб. Ние те притежаваме.“

– Махай се! – озъбих се и замахнах към него с целия горещ, чужд огън в главата ми.

Нямаше го в ума ми, но беше над мен. Можех да усетя движението на въздуха. Можех да подуша парливата миризма.

Прецених разстоянието до края на алеята, пресмятайки бягството ми оттам. Колко бързо беше то? И колко голямо? Описанията, които бях чела, значително се различаваха.

Можеше ли да се побере между сградите? Можеше ли да се спусне и да ме грабне в ноктите си от тротоара? Можеше ли да разкъса книжарницата през покрива, търсейки ме? Да призове всичките си мрачни братя, за да съборят сградата? Щеше ли някой да забележи, или Ловците имаха същия „прикриващ“ ефект като Сенките и Мрачните зони? Смеех ли да ги отведа до Баронс? А смеех ли да не се прибера? Ако влезех някъде, където и да било, щеше ли да ме остави на мира, или щеше да кацне на вечна мрачна стража на стряхата като гарвана на По, само че много по-страховит и смъртоносен? Можеше ли да се отмества? Просто да се материализира там, където щях да бъда и аз?

– Мамка му! – казах категорично. Понякога просто няма други думи.

Трябваше да знам какво се опитвах да надбягам. Знанието е сила. Това беше една от истините, които научих и която никога не ме бе подвеждала.

Избърсах ледените снежинки от лицето си и погледнах нагоре.

Право в очи, които грееха злобно към мен, като двойка пещи от ада – ужасяващ вихрен водопад от черен лед.

Книгите, които бях чела, сравняваха Кралските ловци с класическото човешко изобразяване на дявола. И бяха прави.

Някъде в древното ни човешко минало един Шийте зрящ или няколко сигурно са имали нещо общо със записването на религиозните митове и на Библията. Те бяха виждали Ловците и бяха използвали спомените си буквално за да уплашат адски човечеството.

За миг бе трудно да разгранича нещото от нощта. И двете бяха изковани от чернота. После зрението ми се проясни, нещо в гените ми отскочи и Ловецът стана ясно видим. Големи, тъмни, кожести крила пляскаха от голямо, тъмно, кожесто тяло с масивна, подобна на сатир глава. Копитата и опашката му бяха разцепени като вилица. Езикът му бе дълъг и разполовен до средата. Имаше дълги, закривени черни рога с кървави върхове. Беше черен, повече от черен. Без никаква светлина. Попиваше светлината около себе си, гълташе я, поемаше я в тялото си, поглъщаше я и я изплюваше обратно като миазма от мрак и опустошение. И беше студен. Въздухът, изтласкан от бавно движещите се крила, се пенеше с блестящи снежинки от черен лед и се завихряше под големите кожести платна. Беше единственото Фае (освен В’лане при първата ни среща), чието присъствие в света ни го променяше. В’лане също бе замразил въздуха, въпреки че не го бе направил толкова открито или драматично. Ловецът беше могъщ. Толкова ми се гадеше от него, че почти не можех да дишам.

Изсмя се в главата ми. Затворих очи и го избутах отново, този път не беше лесно. Той знаеше къде да ме намери вътре в мен. Затова ли се страхувахме толкова много от тях? Защото тези Фае можеха да влизат в главите ни?

Щеше ли една Шийте зряща, която не бе толкова силна, колкото мен, да е способна да му противостои, или Ловецът щеше да разкъса ума ù на парчета, по един спомен, една характерна черта или една мечта наведнъж, и да прониже с ноктите си дрипите, след което да унищожи тялото?

Отворих очи.