Мистерията на изчезналия амулет

Личният ми Мрачен жътвар стоеше в уличката право срещу мен, на около четири метра, а черната му роба се вееше нежно на неестествения вятър, създаден от крилата на чудовището.

Стоеше в мълчание, както винаги. Наблюдаваше ме изпод дълбоката черна качулка, въпреки че нямаше лице, очи, нямаше нищо под качулката, което можех да различа. Беше сенки и нощ като Ловеца над мен, само че той не беше там, а Ловецът беше. Колко абсурдно – да се измъчвам с провалите си!

Не му обърнах внимание, отворих якето си, измъкнах копието от кобура и стиснах дръжката. Той не беше мой проблем. Проблем бе Момчето дракон от ада.

Черна градушка започна да пада, малки топчета жилеха кожата ми. Ловецът бе ядосан, недоволството му заледяваше нощта.

„Как смееш да докосваш нашите Светини?“ – изрева в главата ми.

– О, майната ти! – сопнах се. – Искаш ли ме? Ела и ме хвани! – извиках. Съсредоточих се върху онова чуждо място в ума си, подкладох странния огън и затворих ума си колкото можах по-сигурно. Ревът на нещото едва не бе разцепил главата ми.

Можеше ли Ловецът да се натъпче в тясната уличка? Можеше ли да се Пресее или да промени размера си?

Щях да видя и ако го направеше, в момента, в който приближеше, щях да го вцепеня и да го намушкам.

Чаках.

Ловецът кръжеше.

Погледнах нагоре... и се усмихнах.

Ярост гореше в пламтящите му очи, но той не направи опит да ме приближи. Нямаше намерение да рискува да се озове близо до копието ми. И двамата го знаехме. Можех да го убия. Можех да му отнема вечността, а високомерието му бе огромно като размаха на крилата му. Ловецът явно смяташе, че който и да е господарят, на когото бе избрал да служи, той не заслужава да се умре за него.

Тогава осъзнах или в ума ми изплува късче от колективна памет, че от Ловците се страхува дори собственият им вид. Те имаха нещо... не бях сигурна какво... но нещо, с което техните кралски братя не се закачаха. Те бяха Фае... но може би не напълно. Те служеха, на когото пожелаеха, само ако имаше нещо за тях в такова партньорство, и спираха да му служат, когато пожелаеха. Бяха наемници в най-чистия смисъл на думата.

Този се страхуваше от копието. Нямаше да рискува да умре. Имах шанс.

Хукнах да бягам.

Стига войниците да не ме намереха, стига да не се появяха повече Ловци, щях да оцелея тази нощ. Можех да стигна до книжарницата, а Баронс щеше да има някакъв план. Винаги имаше. Може би щяхме да се измъкнем от града за няколко дни. Може би, колкото и неохотно да го обмислях, щяхме да се съберем с другите Шийте зрящи. Щеше да е безопасно, когато сме повече.

Докато бързах покрай моя призрачен Жътвар, той направи нещо толкова неочаквано и непонятно, че умът ми отказа да го приеме.

Той размаха косата си и тъпият край на дървото ме удари в гърдите.

Извиках наум – „Но ти не си истински!“, – въпреки че се прегънах на две и останах без дъх.

Истински или не, косата му бе съвсем истинска.

За втори път тази вечер моят модел бе брутално променен. Моят Мрачен жътвар бе материален.

Невъзможно! Нали хвърлих фенерчето през него, гледах как се превърта от край до край и се заби в стената. Нямаше плътност!

Смеейки се, той тръгна към мен. След като вече знаех, че е истински, можех да усетя злобата му, черна пулсираща омраза, едва сдържана под обемния черен саван. Насочена към мен, изцяло за мен.

Зяпнах недоверчиво, мъчейки се да вкарам въздух в дробовете си. Бях издишала всичко. Гърдите ми бяха стегнати, дробовете ми – изпразнени.

Бях изиграна. Подмамена да вярвам, че врагът ми не ми е враг, за да има време той да се подготви да действа. Дали ме бе шпионирал през цялото време? Дали ме бе гледал и бе чакал точния момент?

Бях му говорила. Бях му признала греховете си. Какво беше той?

Изхриптях силно, засмуквайки въздух.

Той приближи, черните одежди се отместваха, докато се плъзгаше напред.

Усетих Фае... не усетих Фае. Вероятно можех да го Нулирам, а вероятно не.

Замахна с косата. Аз подскочих. Той се завъртя и отби, аз приклекнах и скочих. Дървената дръжка бръмчеше, докато режеше във въздуха, и знаех, че дори един от тези удари да ме сполети, щеше да превърне костта в прах.

Опитваше се да ме докопа с извитото острие. Искаше да ме смаже и да ме осакати. Защо? Дали имаше специална смърт, отредена за мен?

Докато танцувахме ужасяващия си валс, уличката внезапно се напълни с Момчета носорози. Строените войници ни бяха намерили.

След мигове щях да бъда обкръжена от десетки Ънсийли. И ако това се случеше, бях обречена. Можех да ги вцепеня, но бяха твърде много. Накрая щяха да ме надвият. Имах нужда от Дани, имах нужда от Баронс. Щях да бъда погълната от тълпа войници, щях да бъда понесена на кръста на тъмната им вълна и щях да бъда доставена на господаря им.

Направих единственото, за което можех да се сетя. Когато всичко друго пропадне, опитай се да свалиш главния! На този етап бях съвсем сигурна, че господин Жътвар – до този момент го подценявах – беше главният, останал безвредно назад досега.

Нападнах привидението.