Мистерията на изчезналия амулет

– Какво? – недоумявах. Как можеше части от някого да са Фае? Но все пак точно така изглеждаше. Сякаш копието бе убило части от него. Късове от лицето на Малуш бяха все още мраморнобели и красиви по вампирски, други части бяха обезобразени като от проказа. Почерняла вена минаваше от дясната му буза, през челюстта и до средата на врата като изгнила жила в телешко. Буцата над лявото му око бе сива и влажна. По-голямата част от брадичката и долната му устна се бяха сринали в мокро септично разлагане. Беше ужасно. Не можах да спра да зяпам. Дългата му руса коса бе опадала, оголвайки подпухнал череп, нашарен от мрежа тънки, черни вени.

Осъзнах, че сигурно затова ръката ми бе потънала в корема му. Части от тялото му също се разлагаха, което обясняваше променените му походка и глас. Да не споменаваме устата, която не се затваряше и затрудняваше говора. Дали и отвътре гниеше? Отвратена, избързах ръка в дънките.

– Погледни ме! – каза той, жълтите му очи горяха като фенери в деформирания череп. – Проучи ме! Скоро ще познаваш това лице така добре, както и собственото си. Ще бъдем близки. Много близки. Ще умрем заедно – присви очи. – Знаеш ли коя е най-лошата част? – попита и не изчака отговор. – В началото виждаш как части от теб да гният. Взираш се в огледалото, мушкаш пръст в топящата се плът. Чудиш се дали трябва да изчегърташ изгнилото, или да го оставиш. Да го превържеш. Осъзнаваш, че ухото ти или част от стомаха ти вече не подлежат на поправка. Губиш себе си на степени. Мислиш, че можеш да живееш с това, но после заминава следващата част, после следващата и разбираш, че най-лошата част не е когато се будиш, за да откриеш, че още една част от теб вече не е жива, а нощите, когато лежиш буден в ужас какво ще откриеш на сутринта. Дали следващото ще бъде ръка? Око? Дали ще ослепея, преди да умра? Дали ще бъде езикът ми? Членът ми? Топките ми? Не реалността е това, което те погубва, а възможностите. Чакането, часовете, когато лежиш буден и се чудиш какво ще последва. Не е болката на момента, а очакването на следващата болка. Не е самото умиране. Това би било облекчение. А отчаянието да живееш, глупавата шибана нужда да продължиш много след като си намразил това, в което си се превърнал, много след като дори не можеш да понасяш да се гледаш. Ще изпиташ това, преди да съм свършил с теб – устните му (едната изваяна, розова и плътна, другата изгнила) оголиха зъбите. – Погледни ме! Живях като Смъртта с години. Играх тази роля за тях. Доставях Смърт на последователите ми, облечен като велика готическа съблазън. Давах им я в кадифе и дантела, миришеща на секс. Издигнах ги по-високо, отколкото са били с какъвто и да е наркотик. Танцувах с тях в смъртта. Разкъсвах гърлата им и пиех кръвта им, а те свършваха под тялото ми. Никой ли няма да направи същото за мен? Никой ли няма да танцува с мен в мрака?

Не можех да намеря думи.

Усмивката му бе ужасна, смехът му – още по-лош. Звучеше влажно, грешно. Той протегна напред ръце, сякаш за валс.

– Добре дошла, партньорке за танц! Добре дошла на моя бал тук, в пещерата на Ада! Смъртта не е привлекателна. Не идва обвита с коприна и ухаеща сладко, каквато бе за моите избрани. Тя е самотна, студена и безжалостна. Отнема всичко, преди най-накрая да вземе теб – той отпусна ръце. – Имах всичко. Държах света за топките. Чуках всичко, което исках, когато поисках. Бях боготворен, бях богат и щях да бъда една от новите велики сили на света. Аз бях дясната ръка на лорд Господар, а сега съм нищо. Заради теб.

Той дръпна качулката си, нагласи я, после се обърна и тръгна.

– Така че, мисли, красива кучко – подхвърли той през рамо, – за това, че скоро няма да бъдеш толкова красива! Мисли за сутринта и за това какъв ужас те очаква там! Опитай се да спиш! Чуди се какво може да те събуди! Сънувай! Сънищата са единственото, което ти е останало сега. Аз притежавам реалността ти. Добре дошла в моята реалност!

Лежах върху палета и се взирах в каменния таван. Отидох на онова място на Шийте зрящ в главата и открих нещо. Бях способна на илюзия. Не от типа на Фае, която въздейства на другите, а такава, каквато само аз можех да видя. Беше достатъчно. С ума си нарисувах облаци и синьо небе върху тавана на пещерата и отново дишах.

Наистина ли едва преди три месеца лежах край басейна в къщата на родителите си, облечена в любимия си розов бански на точки, сърбах студен сладък чай и слушах Луис Армстронг да припява какъв чудесен свят?

Песента, която в момента свиреше на въображаемия ми айпод, беше „Магистрала към ада“. Бях на магистралата и дори не знаех. Това бе скоростен път. Пред него аутобаните изглеждаха като игра за охлюви. Общо три месеца от Щатите до гроба, а месец от това време бе прахосан през един-единствен следобед в игра на волейбол с копие на сестра ми в света на Фае.