Мистерията на изчезналия амулет

– За да ме привлече за каузата си. Той искаше парите ми, връзките ми. Аз исках неговата сила. И щях да я отнема, цялата, но тогава се появи ти. Бях спечелил много от слугите му на моя страна. Те още ми служат – той натъпка още една хапка в устата си и затвори очи. За миг по съсипаното му лице се разля скверно изражение на чувствено удоволствие. – Не можеш да си представиш какво е усещането – каза той, докато дъвчеше бавно, почти усмихнат. После рязко отвори очи, трескави от омраза. – Или какво беше усещането, преди да ме повредиш. Беше изключителен наркотик. Даде ми власт в черните изкуства, сила на десет мъже, усили сетивата ми и лекуваше смъртни рани толкова бързо, колкото бяха нанесени. Направи ме непобедим. Сега съм лишен от този екстаз. Докато ги ям, съм силен и не мога да умра, но нищо повече. Заради теб!

Още една причина да ме мрази. Бях му отнела избрания наркотик. На всичко отгоре бях нанесла нелечима рана, заради която яденето на Ънсийли очевидно бе непреодолимо. Рана, която го убиваше бавно, една част Фае след друга. Не разбирах съвсем това.

– Яденето на Ънсийли превръща ли те във Фае накрая? Това ли правехте ти и лорд Господар? Ядяхте Фае, за да станете Фае?

– Майната му на лорд Господар! – изръмжа той. – Аз съм твоят свят сега.

– Изоставил те е, нали? – предположих. – Когато те е видял такъв, те е пратил да умреш. Вече не си служел на целите му.

Ярост забръмча във въздуха. Вампирът се обърна и изряза още едно парче плът. Докато се движеше, тъмната му роба се раздели и видях проблясъка на нещо златно и сребърно, инкрустирано с оникси и сапфири, което висеше на врата му.

Малуш беше взел амулета! Той ни беше изпреварил в имението на уелсеца онази нощ!

Но ако имаше амулета, защо не го бе използвал, за да се излекува? Отговорът дойде бързо. Баронс ми каза, че кралят на Ънсийли го изработил за наложницата си, която не била Фае, и че човек трябва да е велик, за да призове силите му. Малуш беше отчасти Фае. Което значеше, че или частта му Фае не му даваше достъп до силата на амулета, или, въпреки машинациите му да се издигне до такъв ранг, Джон Джонстън Джуниър просто не беше велик.

Може би аз бях.

Трябваше да взема амулета.

Една още по-мрачна мисъл последва първата. Малуш е бил този, който така брутално бе убил всички хора. Как го беше обобщил Баронс? „Който или каквото и да бе убило пазачите и персонала онази нощ, го бе направило или с безпристрастния садизъм на чист социопат, или с безмерна ярост.“

Е, с какво си имах работа? Със социопат или с безмерна ярост? И двете не вещаеха нищо добро за мен. Вероятно можех да манипулирам избухливец. Но не бях сигурна, че някой би оцелял от социопат.

Малуш се изправи, обърна се, извади нежно избродирана носна кърпичка от обемистите поли на робата си и попи брадичка. После се усмихна, оголвайки кучешките си зъби.

– Как е китката ти, кучко?

Беше много по-добре, но той я счупи отново.

Сега ще оставя нещата на въображението ви.

Въпреки че може да не изглежда така, това не е история за мрака. А за светлината. Халил Джубран¹⁴ казва: „Радостта ти може да те изпълни единствено толкова дълбоко, колкото тъгата те е издълбала.“. Ако никога не си вкусвал горчивина, сладкото е просто още един приятен вкус на езика ти. Някой ден ще побера много радост.

Основното е, че Малуш не искаше да умра. Още не. Той знаеше много изобретателни начини да причинява болка, без да оставя трайни, съкрушителни рани. Повече искаше да предвкусвам ужасите, които бе решил да ми причини, отколкото да ги осъществи, за да чувствам същия безпомощен страх, който той бе изпитал. През всички тези седмици, в които бе лежал в бърлогата си, борейки се с отровата в тялото си, бе планирал смъртта ми в подробности, а сега имаше намерение да отдели много време за извършването ù. Едва след като ме нарани толкова, колкото би могъл, без да ме обезобрази, щеше да започне осакатяването. Каза ми, че за всяка част, която бе изгубил, аз също щях да изгубя по нещо. Той имаше подръка лекар, който да възстановява раните след варварските му хирургии и да ме държи жива.

Две от неговите Ънсийли ме държаха в началото. Накрая той ги отпрати, влезе в килията ми и започна по-лично нападение. Изглежда, чувстваше, че имаме специална, интимна връзка. Говореше неспирно, докато ме нараняваше, казваше ми неща, които не пробиваха замъгления ми от болка мозък, но по-късно, когато водите се избистреха, излизаха на повърхността и тогава осъзнах, че наистина беше прекарал много време в разговори с мен в главата си. Думите му бяха репетирани и бяха произнасяни в безпогрешно подбран момент за максимално ужасно въздействие. Вампирът Малуш, с готическото си имение тип семейство Адамс, с дрехите в стил „стиймпънк“ и с прелъстителното си изобразяване на смъртта, винаги е бил шоумен, а аз бях последната му зрителка по неволя. Каза ми, че преди да свърши с мен, аз ще се държа за него, ще търся подкрепата му и ще го умолявам за утеха дори докато ме унищожава.

Има физическо и психологическо мъчение. Малуш бе майстор и в двете.