Мистерията на изчезналия амулет

– В’лане? – казах с лека настойчивост. Призовах слаб вятър, който да разнесе пухкавите облаци по тавана. – Тук ли си? Някъде? Наистина мога да се възползвам от помощ точно сега – за известно време (нямах представа за времето тук) призовавах Секс-до-смърт-Фае пламенно. Обещавах му неща, без да знам колко ще съжалявам. Но щях да съжалявам повече, ако се наложеше да умра.

Нямаше полза.

Където и да беше, не ме чуваше.

Какво се бе случило с Малуш? Какво имаше предвид, когато каза, че части от него са Фае? Как би могъл човек – или вампир в случая – да бъде Фае? Според разбиранията ми или си Фае, или не си. Можеха ли Фае и човек да се размножават и дали щеше поколението да е отчасти Фае?

Но не това бяха данните, които отчитах за Малуш. Всеки път, когато го срещнех, се съсредоточавах директно върху него, опитвайки се да усетя какво е той. Винаги беше объркващо, а сега още повече. Както и да бе станал отчасти Фае, не бе роден такъв. Беше нещо, което бе станал. Но как? Беше ли като вампирството? Трябваше ли да те ухапят? Или да правят секс с теб? Какво?

Облаците изчезнаха. Поддържането на илюзията бе трудна работа, а между болката в китката и последствията от наркотиците, които ми бе дал, за да ме държи в безсъзнание, докато ме транспортира от Дъблин до Бърен, ми бе останала малко енергия. Умирах от глад. Беше ми студено и бях ужасена.

Превъртях се на една страна и се загледах извън моята килия.

Бях затворена в края на дълга, овална каменна пещера, осветена от факли по стените. В другия край имаше метална врата, закрепена в стената.

В средата на пещерата имаше ниска каменна плоча, която приличаше на жертвен олтар. На нея имаше ножове, бутилки и вериги. Три пищни, брокатени стола във викториански стил бяха придърпани около нея. Малуш бе донесъл дрипи от готическото си минало в смъртта.

В стените на влажната пещера имаше други килии или дупки. Някои бяха тесни и малки като кутии с решетки, в които да бъде напъхан някой. Други бяха достатъчно големи – за дузина затворници. Моята килия беше между други две, от които ме деляха решетки, но те бяха празни. В няколко килии отсреща понякога нещо мърдаше. Повиках другите обитатели, но нямаше отговор. Малуш ли бе създал това място, или се намирах в някаква древна тъмница, останка от по-варварски времена, заровена толкова дълбоко в земята, че е била забравена?

Облаци. Превъртях се и отново ги нарисувах на тавана. Треперех. Фрази като „дълбоко в земята“ просто не бяха за мен. Имах няколко приятели, които бяха пещерняци. Винаги съм мислела, че са откачалки. Защо да влизаш в земята по-рано, отколкото трябва?

Добавих слънце и ослепително бял плаж към илюзията, облякох се в розово. Нарисувах сестра си в картината.

Накрая заспах.

Разбрах, че е в пещерата с мен в мига, в който се събудих.

Фае, но не Фае. Можех да го усетя. Тъмен рак, грешност.

Главата ме болеше от спането върху каменна възглавница. Болката в китката бе намаляла от пищящи нерви до болка на плътта и кръвта, което бе много по-поносимо. Бях толкова гладна, че почти нямах сили да се движа. Да не мислеше да ме умори от глад? Бях чувала, че за около три дни можеш да се обезводниш. Колко дълго трябваше да карам? Нямах усет за време в това място. Дали часовете щяха да са като дни? Дали дните щяха да са като месеци? Колко време съм била в безсъзнание? Колко дълго бях спала?

От това колко бях гладна, прецених, че е минал поне ден, може би два. Имам бърз метаболизъм и трябва да ям често. При условие че ме хранеше и поеше, на какво щях да приличам след седмица? След месец?

Обърнах се предпазливо. В килията ми имаше хляб и малка кофа с вода. Нахвърлих им се като животно.

Докато късах хапки от сухия, твърд хляб и ги тъпчех в устата си, гледах Малуш през решетките. Беше с гръб към мен. Беше свалил качулката. Задната част на подутата му глава без коса изглеждаше гангренясала. Къдри дантела покриваха врата му и облечените с черни ръкавици ръце, където робата се бе дръпнала. Дори и разлагащ се, все още се обличаше в стил „готик“. Седеше пред ниската каменна плоча и ако не бърках, също ядеше нещо, като издаваше отвратителни звуци. Видях сребърния проблясък на срязване, чух звука от острие върху камък, хрущене. Чудех се с какво се хранят разлагащите се вампири. Според авторите на „Вампири за глупаци“ те не ядяха. Пиеха кръв. Тялото му и столът ми пречеха да виждам плочата.

Изядох хляба твърде бързо и в резултат в стомаха ми заседна твърда, горчива буца тесто. Въпреки ужасната жажда пих вода внимателно. Нямаше тоалетна в адската ми килия. Ирония са униженията, които ни се случват при значително по-големи проблеми. Сякаш да те убие врагът ти, не е чак толкова ужасно, колкото да си принуден да уринираш пред него.