Мистерията на изчезналия амулет

Да, знаех къде е Бърен. Бях го виждала на картите си и бях чела за него по време на скорошния ми опит да се отърва от провинциализма си. От ирландското Бойриан, което означаваше велика скала или скалисто място. Това беше карстов пейзаж в графство Клер – варовиков район от приблизително триста квадратни километра, а прочутите Скали на Мохер се намираха в югозападния му край. По напуканата варовикова повърхност, изсечена от карст или от цепнатини в камъка, човек можеше да открие неолитни гробове, портални долмени, високи кръстове и дори петстотин пръстеновидни укрепления. Под Бърен имаше върволица от пещери и километри лабиринтообразни проходи и пещери, някои отворени за туристи, повечето неизследвани, неразработени и твърде опасни за обикновения пещерняк.

Аз бях под Бърен.

Това беше стотици пъти по-лошо от това да съм в бомбоубежище. Със същия успех можеше да съм погребана жива. Мразя ограничените пространства, колкото и тъмното. Съзнавайки, че над главата ми има тонове и тонове скала, плътна и непроницаема, отделяща ме от въздуха, от откритите пространства и от възможността да се движа свободно, ме обзе клаустрофобия. Лицето ми сигурно бе издало ужаса ми.

– Виждам, че знаеш.

– Къде са нещата ми? – не биваше да мисля за това къде съм, в противен случай щях да се срина. Трябваше да се съсредоточа върху измъкването. Особено върху гривната. Тук ли бе свалена?

Или на уличката? Не можех да попитам. Отчаяно трябваше да разбера.

– Защо?

– Студено ми е.

– Студът е най-малкият ти проблем.

Това несъмнено беше истина. Дори да успеех да се освободя, как щях да намеря пътя навън от това място? По тъмни тунели, през наводнени пещери, без компас, без чувство за ориентация. Колкото и отчаяно да исках още информация за дрехите, гривната и копието, се боях да го притисна, боях се, че твърде много интерес може да направи тъмничаря ми подозрителен, а последното, което исках да направя, бе да накарам привидението да изхвърли нещо, което можеше да остави да се въргаля наоколо, нещо, което би могло да спаси живота ми. Как действаше гривната? Можеше ли Баронс да я проследи под земята?

– Кой си ти? Какво искаш? – попитах аз.

– Живота си – каза той. – Вместо това ще взема твоя. По същия начин, по който ти отне моя. Парче по парче.

– Кой си ти? – повторих. За какво говореше това нещо?

То вдигна ръка и дръпна назад качулката.

Потреперих силно. За момент бях толкова ужасена, че не можех да направя нищо друго, освен да се пуля. Потърсих в лицето нещо, каквото и да е, което да разпозная. Трябваха ми няколко минути, за да го открия в очите.

Те бяха мъртви, лимонени, нечовешки.

Малуш!

Изметох го преждевременно от игрална дъска. Грешах, толкова много грешах! Вампирът не бе мъртъв.

Това беше по-лошо от мъртъв.

Всички тези пъти, когато поглеждах привидението, когато го виждах през прозореца късно нощем или на уличката, или в гробището с Баронс, е бил Малуш, който ме е наблюдавал. Всички тези пъти, когато омаловажавах моя Мрачен жътвар като част от въображението ми, вампирът всъщност е бил там, някак. Потреперих отново. Била съм близо до него толкова често, без да осъзнавам в каква опасност съм. Той е бил в задната уличка в нощта, когато влязоха Сенките, в нощта, когато разбих гаража на Баронс. Започнал е да ме наблюдава малко след като го бях намушкала. Чудех се защо бе изчакал толкова дълго, за да действа.

Помъчих се да не гледам останалата част от него. Бе станала гротескна. Нищо чудно, че носеше качулката спусната ниско. Криеше лицето си. Погледнах настрани. Не можах да го понеса.

– Гледай ме, кучко! Виж делото си! Ти направи това с мен – изръмжа той.

– Не, не съм – казах мигновено. Може да не знам много, но знаех, че никога не бих направила нещо такова на никого, дори на най-лошия си враг.

– Напротив, ти го направи. А аз ще ти причиня по-лоши неща, преди да свърша. Ще умреш, когато аз умра. Може да минат седмици, може да минат месеци.

Погледнах отново към него и се опитах да говоря, но не можах. Лицето му, някога по готически, по байроновски красиво, сега бе чудовищно.

– Не съм направила това – настоях. – Няма начин. Аз само те намушках в корема. Не знам как останалото от теб е станало толкова... толкова... – оставих изречението да свърши там, по-милостиво и за двама ни. – Сигурен ли си, че не го е направил Баронс? – Не беше много мъдро от моя страна да обвинявам Баронс, но в момента, при тези обстоятелства, изобщо не се чувствах мъдра. Чувствах се малка и ужасена. Малуш ме смяташе за отговорна за това, в което се бе превърнал, а това, в което се бе превърнал, бе по-лошо от всичко, което бях виждала във филмите, които бях гледала, или в кошмарите, които бях имала.

– Ти ме намушка с копие, което убива Фае, кучко!

– Но ти не си Фае – възразих. – Ти си вампир.

– Части от мен бяха Фае – изсъска той.

Устата му не се затвори напълно, пръски слюнка прелетяха през решетките и попаднаха върху кожата ми. Пареха като киселина. Избърсах ръцете си в тениската.