Мистерията на изчезналия амулет

То парира ръката ми с копието с нечовешка скорост и опакото на косата ме хвана. Усетих как костите на китката ми се стриха на прах. Докато се сривах на колене, въпреки заслепяващата болка, успях да забия дланта на другата си ръка в тъмната роба.

Не се вцепени.

Всъщност това, което срещна ръката ми, не беше... съвсем... твърдо.

Когато бях на пет, намерих умрял заек, който някак се беше вмъкнал в къщичката ни за игра. Предполагам, че бе умрял от глад. Беше пролет, още не беше твърде горещо и животното не беше започнало да мирише или да показва видими признаци на разложение, поне не отвън. Изглеждаше толкова красив както лежеше на одеялото ми, с копринената си заешка козина, топчеста опашка и розов нос. Помислих, че спи. Опитах се да го вдигна, да го покажа на мама, да попитам дали можем да го задържим. Малките ми ръце се бяха плъзнали дълбоко в тялото му, в топлата жълтеникава каша на разлагаща се плът.

Надявах се никога повече да не усетя и да не подуша такова нещо.

Усетих и подуших сега.

Плъзнах лявата си ръка през корема му, зарових я в плътта му. Но нещото не бе изцяло разложено. Ръката му изобщо не беше мека, когато се изви около врата ми, а твърда и неотстъпчива като стоманено въже.

Ритах и пищях, борих се и хапах, но силата на нещото бе невероятна. Какво беше то? С какво се биех? Колко лесно бях повярвала в това, в което то искаше да повярвам! Как ли се е смяло, когато изливах греховете на виновната ми съвест пред него? Къде беше копието ми?

За втори път не можех да дишам. То ме душеше.

Взирах се в кожестия корем на Ловеца, докато умирах.

Шестнадесет

Както сигурно сте се досетили, не умрях наистина, не последвах съдбата на сестра си, сама в уличка, победена от чудовища в мрачното сърце на Дъблин.

Родителите ми нямаше да изискват друго тяло от летищните власти. Поне не точно сега.

Но бях помислила, че умирам. Когато достъпът на кръв към ума ти е отрязан в задушаваща хватка, не знаеш дали нападателят ти възнамерява да задържи натиска върху сънните ти артерии за десет секунди – достатъчни, за да изпаднеш в безсъзнание, – или за още по-дълго – докато сърцето ти спре, а умът ти загине. Бях приела, че привидението иска да ме убие.

Нямаше да мине много време, преди да ми се поиска да беше ме убило. Съвзех се с кисел, химически вкус в устата, който ме накара да заподозра, че съм била дрогирана. Изгарящата болка в китката ми беше придружена от странна неподвижност и тежест и от миризмата на мокър, покрит с мъх камък. Задържах очите си затворени и дишането си равномерно, опитвайки се да направя оценка на себе си и на обкръжението си, преди да се издам на всеки, който можеше да ме гледа, че съм в съзнание.

Бях боса и ми беше студено, носех само дънки и тениска. Ботушите, пуловерът и якето бяха изчезнали. Имах смътен спомен как губя чантата си в уличката. Дотук с мобилния телефон, който Баронс ми бе дал. Като говорим за Баронс, той щеше да ме намери. Щеше да проследи гривната и...

Сърцето ми потъна. Не усещах гривната на ръката си. Всъщност единственото, което усещах, бе нещо кораво и тежко около китката ми. Чудех се кога и къде е била свалена гривната ми, къде бях сега и колко време бе минало. Чудех се кой или какво беше привидението. Въпреки че лорд Господар носеше подобна закачулена роба в кървавочервено единствения път, когато го видях, не вярвах, че тези двама злодеи са един и същ. Те имаха някои общи аспекти на природата си, но съзирах нещо много различно у привидението.

Лежах напълно неподвижна и слушах. Ако някой се спотайваше наблизо, си създаваше много главоболия да не издаде присъствието си.

Отворих очи и се взрях нагоре.

Никой не каза нищо злокобно като: „А-ха! Будна си. Нека мъчението започне!“, затова рискувах да хвърля поглед към китката си. Носех гипс.

– Едва не ти откъснах ръката – каза един глас и аз едва не изскочих от кожата си. – Кървеше до смърт. Това наложи поправките.

Седнах бавно, внимателно. Главата ми бе замаяна, езикът удебелен. Китката ми представляваше купчина пищящи нерви, ръката ми гореше чак до рамото.

Огледах се. Бях в каменна килия – древна пещера – зад железни решетки върху тънък палет на пода. Отвъд решетките стоеше моето привидение.

– Къде съм?

Качулката му прошумоля, докато говореше.

– В Бърен. Под него, за да бъдем точни. Знаеш ли къде е Бърен? – попита. В гласа се долавяше усмивка. Къде бях чувала този глас? Шипящ, копринен, беше познат... но различен... тонът бе плавен, а думите свободно оформени.