Мистерията на изчезналия амулет

Държах се. Не пищях много. Все още. Упорито се държах отстрани за спасителната си лодка от оптимизъм в морето на болката. Казвах си, че всичко ще бъде наред, че Малуш може да ми е взел гривната, но никога не би изхвърлил реликва, която би могла да се окаже полезна за него някак, особено толкова древна и толкова скъпа. Уверявах се, че я е захвърлил някъде наблизо в пещерата и че Баронс ще я проследи и ще ме намери. Болката щеше да спре. Нямаше да умра тук. Животът ми не бе свършил.

После ми пусна бомбата.

С прокажена усмивка на лицето, той се приближи толкова близо до мен, че гадната воня на гниеща плът едва не ме задуши и потопи спасителната ми лодка, прати я право на дъното на морето. Каза ми да забравя за Баронс, ако това е моята надежда, ако това ме задържа да се поддам на безмозъчна паника, защото Баронс никога няма да дойде. Малуш се бе погрижил да свали „хитрата ми малка гривна локатор“ в уличката, където ме бе хванал, заедно с чантата и дрехите ми. Беше я оставил да лежи там, сред счупени бутилки и отпадъци.

Ловците ни бяха донесли тук. Не бяхме оставили следа по земята, която да бъде проследена. Те бяха истински наемници и Малуш бе предложил по-висока цена за временните им услуги. Нямаше шанс Джерико Баронс или някой друг някога да ме намери или да ме спаси. Бях забравена и изгубена за света. Бяхме той и аз, сами, в недрата на земята, до горчивия край.

Изрази като „недрата на земята“ наистина ми действаха. Мисълта, че гривната ми лежеше безполезна на онази уличка, ми подейства дори по-лошо. Бях на часове път от Дъблин, под тонове камък.

Малуш бе прав. Без гривната никога нямаше да бъда намерена, жива или мъртва. Мама и тате поне бяха получили тялото на Алина. Моето никога нямаше да се появи. Какво щеше да им причини безследното изчезване на втората им дъщеря? Не бях в състояние да понеса мисълта за това.

Баронс го нямаше. Не можех да разчитам на В’лане. Ако се навърташе около мен по обичайния начин, щеше да е прекратил всичко това досега. Нямаше да позволи на Малуш да ме измъчва, което значеше, че е заминал някъде, вероятно по някакви задачи на кралицата си, и че можеха да минат месеци човешко време, преди отново да дойде тук. Оставаше Роуина и нейната група здраво контролирани Шийте зрящи, а тя ясно бе изразила чувствата си: „Никога няма да рискувам десет, за да спася един.“.

Малуш беше прав. Никой нямаше да дойде за мен.

Щях да умра тук, в тази нещастна, мрачна адска дупка в ръцете на гниещо чудовище. Никога повече нямаше да видя слънцето. Никога нямаше да усетя трева или пясък под краката си. Никога повече нямаше да слушам друга песен, никога нямаше да вдишам сладкия, напоен с цвят въздух на Джорджия, никога нямаше да вкуся пилето с орехи и прасковения пай на мама.

Той щеше да ме превърне в парализиран инвалид чрез бавни, безкрайно малки стъпки. Страданието, което възнамеряваше да причини на останките от тялото ми, бе прекалено ужасяващо, за да позволи умът ми подробностите да стигнат до ушите ми. Изключих се. Повече не чувах.

Надеждата е важно нещо. Без нея сме нищо. Надеждата оформя волята. Волята оформя света. Надеждата ми бе умряла, но ми бяха останали няколко неща. Воля, отчаяние до голяма степен и шанс.

Блестящ, златен и сребърен, инкрустиран със сапфири и оникс шанс.

Бях яла днес. Още не бях толкова лошо пребита и едната ми ръка бе здрава. Кой знае в каква форма щях да бъда утре? Или на следващия ден. Не можех да мисля за бъдеще на това място. Вероятно никога повече нямаше да съм толкова силна, колкото бях в момента. Наистина ли щеше да ме измъчва с психотропни наркотици, както бе казал? Мисълта, че контролът върху ума ми ще ми бъде отнет, беше по-лоша от мисълта за още болка. Дори нямаше да имам разум, за да се опитам да се боря. Не можех да позволя това да се случи.

Налагаше се да действам – сега или никога. Трябваше да знам. Бях ли велика? Можеше да нямам друга възможност да разбера. Можеше да ме окове следващия път. Или по-лошо.

Той все още говореше. Изглежда, не му пукаше дали го чувам и че вече не отговарях с трепване на онова, което казваше. Това беше изпълнението, за което живееше. Нездраво жълтите му очи горяха с откачен фанатизъм.

Когато посегна отново към мен, аз се хвърлих напред, сякаш търсех прегръдката му. Това го стресна. Пъхнах ръката си дълбоко под робата му, затърсих амулета и стиснах здраво, когато го открих. Беше като да сложа ръка върху лед. Металът бе толкова студен, че пареше, сякаш разяждаше плътта ми до кост. Изтласках болката. За миг нищо не се случи. После мрачен огън, синьо-черна светлина започна да пулсира в гънките на робата му измежду пръстите ми.

Получих своя отговор. МакКайла Лейн имаше потенциал за величие.