Мистерията на изчезналия амулет

Лицето му отново беше над мен, тъмен ангел. Баски и пикти, беше ми казал. Престъпници и варвари, бях се присмяла. Красиво лице, въпреки цялото това варварство.

– Не може да умреш! – рече. Гласът му бе равен, непреклонен. – Няма да ти позволя.

– Тогава... ме... спри! – успях да кажа, но не бях сигурна, че иронията, която вложих, е преминала в тона ми. Гласът ми бе слаб, писклив. Поне чувството ми за хумор не бе изчезнало. И поне Малуш не бе успял да ме превърне в чудовище, преди да умра. Това беше оптимистично. Надявах се татко да се погрижи добре за мама. Надявах се някой да се погрижи за Дани. Исках да я опозная по-добре. Под цялото това наежване бях усетила сродна душа.

Не отмъстих за Алина. Сега кой би го направил?

– Това не е каквото исках – каза Баронс. – Това не е каквото бих избрал. Трябва да го знаеш. Важно е да го знаеш.

Нямах представа за какво говореше. Същината на нещо гризеше ума ми. Нещо, за което трябваше да мисля. Избор, който да бъде направен.

Усетих пръстите му върху клепачите си. Той ги затвори.

Но още не съм умряла, исках да му кажа.

Ръката му беше като топъл натиск върху врата ми. Главата ми се отпусна на една страна.

„Н-не ме оставяй... да умра... тук!“ – отекваше отново в главата ми. Бях удивена от това колко слабо и глупаво звучах. Колко безнадеждно. Цялата пух и никаква стомана. Бях жалка с главно Ж.

Усетих втория гаден вкус. Той стегна вътрешната страна на бузите ми и слюнката изпълни устата ми. Изследвах вкуса, превъртайки го на езика си като вкиснало вино. Този път разпознах отровата, преди да я изпия. Малодушие.

Продължавах да правя същата грешка. Отказвах се от надеждата, преди боят да е свършил.

Моят бой не бе свършил. Не харесвах избора си – всъщност, можеше да презра избора си, – но битката не бе свършила.

„Даде ми власт в черните изкуства – каза Малуш за яденето на Ънсийли, – сила на десет мъже, усили сетивата ми и лекуваше смъртни рани толкова бързо, колкото бяха нанесени.“

Можех да пропусна черните изкуства. Бих приела силата и усилените сетива. Особено бях заинтересувана от частта за лекуването на смъртни рани. Провалих една възможност да живея тази нощ. Нямаше да проваля друга. Баронс беше тук сега. Килията бе отворена. Можеше да стигне до Фае на плочата, да ме нахрани с него.

– Баронс! – Принудих очите си да се отворят. Бяха тежки, натоварени с монети.

Лицето му беше във врата ми и той дишаше тежко. Оплакваше ли ме? Вече? Щях ли да му липсвам? Бях ли започнала да знача поне мъничко за този енигматичен, твърд, поразителен, завладяващ мъж? Осъзнах, че за мен значи нещо. Добър или зъл, прав или грешен, значеше нещо за мен.

– Баронс – казах отново, този път по-силно, влагайки всичко, което ми бе останало. То не беше много, но достатъчно, за да привлече вниманието му.

Той вдигна глава. На светлината на факлите лицето му бе като издялано. Изражението му бе безрадостно. Тъмните му очи бяха прозорци на бездънна пропаст.

– Съжалявам, Мак!

– Вината... не е твоя – успях да кажа.

– Вината е моя по повече начини, отколкото можеш да си представиш, жено.

„Жено“ ме нарече. Бях израснала в очите му. Чудех се какво ще мисли скоро за мен.

– Съжалявам, че не дойдох за теб! Не трябваше да те оставя да се прибереш сама.

– С-слушай! – казах. Щях да стисна настоятелно ръкава му, но не можех да помръдна ръцете си.

Той се наведе по-близо.

– Ънсийли... плоча? – попитах.

Сключи вежди. Хвърли поглед през рамо, после погледна към мен.

– Там е, ако това имаш предвид.

Гласът ми беше ужасен, когато казах:

– Донеси... ми... го!

Той вдигна вежда и примигна. Погледна към гърчещото се Ънсийли и можех да видя как умът му работеше.

– Ти... какво... беше ли Малуш... – той спря. – Какво точно казваш, Мак? Да не ми казваш, че искаш да ядеш това?

Не можех да говоря. Разделих устните си.

– По дяволите, намислила ли си го! Имаш ли представа какво може да ти причини?

Опитах един от нашите безсловесни разговори. Казах:

„Доста добра. Например да ме съживи.“

– Имах предвид лошата страна. Винаги има лоша страна.

Казах му, че ще по-лошо, ако умра.

– Има по-лоши неща от смъртта.

„Това не е. Знам какво правя.“

– Дори аз не знам какво правиш, а аз знам всичко – сопна се той.

Щях да се изсмея, ако бях способна. Високомерието му нямаше граници.

– Това е мрачно Фае, Мак. Възнамеряваш да ядеш Ънсийли. Разбираш ли го?

„Аз умирам, Баронс.“

– Не ми харесва тази идея.

„Имаш ли по-добра?“

Той вдиша рязко. Не разбрах какво точно проблесна през лицето му. Мисли, твърде сложни, отвъд разбирането ми, мисли, които той отхвърли. Но се поколеба няколко дълги секунди, после кимна рязко с глава в яростно отрицание и знаех, че му е хрумнала друга идея, но я е сметнал за по-лоша от тази.

– Нямам по-добра идея.

Държеше нож. Баронс ме дари с подигравателна усмивка, докато отиваше към плочата.

– Крилце или кълка? Ах, боя се, че няма кълки – каза и сряза Фае.

Те нямаха и крилца, но оцених хумора, колкото и черен да беше. Той се опитваше да облекчи ужасната реалност на предстоящото ми блюдо.