Мистерията на изчезналия амулет

– Как очакваш да ти казвам всичко, когато ти никога не ми казваш нищо? Не знам нищо за теб.

– Аз съм този, който ти спасява живота. Това не ти ли говори нещо?

– Да, но защо? Защото имаш нужда от мен. Защото искаш да ме използваш.

– Защо бих искал да те спасявам? Защото те харесвам? По-добре да си полезна, отколкото харесвана. Харесването е емоция. Емоциите – той вдигна ръка и я сви в юмрук – са като да държиш вода. Отваряш ръка, там няма нищо. По-добре да си оръжие, отколкото жена.

Точно сега бях и двете. И исках Малуш.

– Можеш да ми дъвчеш петунията по-късно. И аз има да те хокам.

Намерихме копието в подплатена с кадифе кутия до лаптопа му. Чудех се как лаптопът работи тук долу, но осъзнах, че всички светлини по него бяха с онзи странен синьо-черен нюанс на студена светлина, която амулетът излъчваше. Малуш го захранваше с черна магия.

– Чакай! – Баронс набра няколко команди и екранът светна. За част от секундата се появи страница с текст, а после от компютъра изригнаха ледени искри и той угасна завинаги.

– Успя ли да зърнеш нещо? – попитах.

– Имаше много наддаващи за копието. Видях две от имената – отвърна той и отново погледна часовника си. – Взимай копието и да тръгваме!

Посегнах към копието, сгушено в кадифето, и точно щях да го извадя от кутията, когато се дръпнах, ударена от внезапна ужасна мисъл.

Хлопнах капака. Когато взех кутията и я пъхнах под мишница, Баронс ме изгледа със странен поглед. Свих рамене и продължихме.

Напуснахме будоара и влязохме в друга пещера, натъпкана с книги, кутии и буркани със съдържания, които не подлежат на описание. Както изглеждаха нещата, Малуш се бе забъркал в черна магия много преди да срещне лорд Господар. Сред колекцията на вампира от отвари, пудри и настойки имаше пръснати момчешки съкровища. Почти успях да видя британското момче, невидимо в сянката на видния си властен баща, намразило всичко. Видях го да се бунтува. Да се очарова от света на готиката, толкова различен от неговия. Да изучава черна магия. Да планира убийството на баща си на двайсет и четири годишна възраст. Малуш е бил чудовище много преди да се откаже от християнството.

Складовата пещера се отваряше в дълъг, широк тунел, осветен от факли. На стената имаше стоманена врата. Беше заключена. Нито Баронс, нито аз можахме да я отворим с ритници. Баронс положи двете си длани върху нея. След един дълъг миг каза: „А!“ и бързо замърмори неразбираеми думи. Вратата се отвори, разкривайки тясна и дълга около четиристотин метра пещера. В нея имаше килии с Ънсийли. Тук беше личният запас на Малуш. Чудех се как ги е заловил.

Внезапно го усетих – водовъртеж от гниене и ярост, спускащ се по тунелите към нас.

– Той идва насам – казах на Баронс. – Мисля, че има нужда от храна. Каза, че трябва да яде постоянно.

Баронс ме изгледа остро.

Знаех точно какво мисли.

– Не е защото е пристрастяващо – защитих се аз, – а защото части от него са се превърнали във Фае от яденето на Ънсийли и копието е отровило тези части.

Баронс се взря в мен.

– Части от него са се превърнали във Фае? И копието го е отровило? И ти си знаела това, преди да ядеш Ънсийли?

– Припомни си алтернативата, Баронс!

– Ето защо остави копието в кутията и я затъкна под ръката си. Боиш се да го носиш сега, нали?

– Преди имах оръжие. Сега аз съм оръжие – заявих. Обърнах се и тръгнах да излизам от пещерата, като нямах намерение да разкривам колко дълбоко ме тревожеше това, че може да съм се сдобила не само със силата на Фае... но и с неговата слабост. Вече не исках да докосвам копието. Ако случайно се набодях, щях ли и аз да започна да гния? В какво щях да се превърна? Подобна на врага по колко начина? – Той е на път – казах през рамо. – Предпочитам да не яде отново.

Баронс пристъпи зад мен и затвори вратата. Измъкна шишенце от джоба си и осъзнах, че е отмъкнал някои от нещата на вампира. Пръсна няколко капки на вратата и заговори отново на онзи език, който не разбирах. Огледа се наоколо и познах, че това, което видя, не му харесва. – Добрият войник избира мястото на битката. Ти си споделила същата плът с него. Ако можеш да го усещаш, обзалагам се, че и той може да те усети. Ще те последва.

– Какво търсим?

– Място без изход. Искам това да свърши бързо.

Пещерата, която избрахме, беше малка, тясна и изпълнена със сталактити и сталагмити. Имаше един вход, който Баронс възнамеряваше да запечата, щом Малуш влезе. Подадох му кутията с копието. Той ми направи знак да го скрия зад купчина камъни. Нямаше да дам на Малуш възможността да използва оръжието срещу мен. Освен това вече бях установила, че то е убило само части от него, а това не бе достатъчно. Исках го мъртъв целия.

– Как да убия вампир? – попитах Баронс.

– Надявай се да не е!

– Не ми харесва този отговор.

Той сви рамене.

– Само този мога да ти предложа, госпожице Лейн.

Усещах Малуш, че се приближава. Баронс бе прав. Някак ястието, което бяхме споделили, ни беше свързало. Не се съмнявах, че може да ме усети така ясно, както и аз него.