Мистерията на изчезналия амулет

Най-после усещах, че като Шийте зрящ имам някои предимства. По-големи от поразителната бързина на Дани. Аз имах свръхчовешка сила. Нямах търпение да я изпитам, да открия какво мога да правя. Бях замаяна от безстрашие. Бях пияна от сила, от това колко е добре да съм аз.

Затанцувах с лека боксьорска стъпка към Баронс.

– Удари ме!

– Не бъди глупава!

– Хайде, удари ме, Баронс!

– Няма да те ударя.

– Казах, удари... Ох! – той ме повали с удар. Костите ми вибрираха, когато главата ми се килна назад. И отново напред. Поклатих я. Нямаше болка. Засмях се. – Удивителна съм! Виж ме! Едва го усетих – танцувах от крак на крак, преструвайки се, че го удрям. – Хайде! Удари ме отново! – Кръвта ми бе наелектризирана, тялото ми – непроницаемо за всякакви рани.

Баронс клатеше глава.

Ударих го в челюстта и главата му се килна назад.

Когато се върна обратно, изражението му говореше: „Позволявам ти да живееш.“.

– Доволна ли си сега?

– Болеше ли?

– Не.

– Може ли да опитам отново?

– Купи си боксов чувал.

– Бий се с мен, Баронс! Трябва да разбера колко съм силна.

Той разтри челюстта си.

– Силна си – каза хладно.

Засмях се доволно. Тази южняшка красавица беше сила, с която трябва да се съобразяват. Беше невероятно. Бях могъща. Бях играч. Щом отново да си вземех копието, щях да бъда още по-добра. Игралното поле срещу злото току-що бе изравнено.

Говорейки за изравняване, исках Малуш. Мъртъв. Сега. Копелето бе разбило желанието ми за живот. Той беше живо, дишащо напомняне за срама ми.

– Случайно да видя Малуш по пътя насам? Като говорим за това, как ме намери? Той излъга за гривната, нали?

– Не го видях, но бях по-загрижен да намеря теб. Пещерната система под Бърен е огромна. Ще те изведа – погледна часовника си. – С малко късмет, ще излезем оттук за час.

– След като убием Малуш.

– Ще се върна и ще се погрижа за Малуш.

– Не – казах ледено. Хвърлих му поглед, който го предизвикваше да спори. Бях напомпана с адреналин. Нямаше начин да оставя някой друг да се бие в тази битка вместо мен. Тя беше моя. Бях платила за нея с кръв.

– Дай на жена малко сила – каза той сухо.

– Той ме пречупи, Баронс – гласът ми потрепери.

– Всеки, когото си заслужава да познаваш, се пречупва поне веднъж. Веднъж. Няма срам, няма безчестие, ако оцелееш. Ти успя.

– Ти пречупвал ли си се някога? – попитах. Кой и какво е могло да пречупи Джерико Баронс?

Той се взря в мен през мъждиво осветената пещера. Светлината от факлите трепкаше по мургавото му лице, вдълбаваше бузите му и караше очите му да изглеждат като кладенци, изпълнени с тлеещи въглени.

– Да – каза той накрая.

По-късно щях да питам как, кой. Сега исках само да знам:

– Уби ли копелето?

Не бях сигурна дали извивката на устата му беше усмивка, но не знаех как иначе да я определя.

– С голи ръце. След като убих жена му – той махна с ръка към вратата на килията. – Ти води, госпожице Лейн! Аз ще пазя гърба ти.

Отново бях „госпожице Лейн“. Очевидно бях Мак единствено смъртно ранена или умираща. Щяхме да говорим и за това по-късно.

– Той е мой, Баронс! Не се бъркай!

– Освен ако не успееш да се справиш с него.

– Ще се справя – заклех се.

Пещерната система беше огромна. Чудех се как Баронс изобщо ме е намерил. Носехме факли, които взехме от стената, изкачвахме се и се спускахме през тунели и пещери без ред. Бях виждала снимки на туристическите части на Бърен. Изобщо не бяха като тези тук. Бяхме много по-дълбоко под земята и много далеч от отъпканите пътеки, в неизследваните части на лабиринта от пещерни системи. Представих си, че ако безразсъдни пещерняци някога намереха пътя насам, Малуш просто щеше да премахне проблема, като ги изяде.

Никога нямаше да открия пътя си навън.

Бях боса, но или скалите не порязваха краката ми, или раните заздравяваха още щом се отвореха. При нормални обстоятелства за мен мракът и тесните пространства биха били причина за силна тревога, но това Ънсийли, което изядох, бе направило нещо с мен. Не изпитвах страх. Беше ободрително. Сетивата ми бяха изключителни. Можех да виждам на слабата, трепкаща светлина на факлите толкова добре, колкото и на дневна светлина. Можех да чуя създанията, които ровеха в земята. Подушвах повече миризми, отколкото можех да разпозная.

Малуш се бе нанесъл тук. Беше пренесъл в пещерите повечето викториански мебели, които видях в къщата му. В една зала, която бе превърнал в пищен готически будоар, видях моята четка за коса на една маса до легло, покрито с лекьосана сатенена покривка. До четката имаше черна свещ, няколко мои косъма и три малки шишенца.

Баронс отвори едно шишенце, подуши.

– Той те е шпионирал, проектирайки себе си. Някога имала ли си чувството, че те наблюдават?

Разказах му за привидението. Натъпках четката в задния си джоб. Не исках да докосвам нищо, което той бе докосвал, но нямаше да оставя части от себе си тук, под земята, в адското му владение.

– И никога не ми каза? – избухна той. – Колко пъти го видя?

– Хвърлих фенерче през него. Мислех, че не е истински.

– Как да те опазя жива, ако не ми казваш всичко? – сопна се той.