Мистерията на изчезналия амулет

Вампирът беше вбесен... и гладен. Не бе успял да влезе в хранилището си. Каквото и да бе направил Баронс, входът бе запечатан успешно. Казах ви, че моят загадъчен домакин има бездънна торба с трикове. Наистина започвам да се чудя откъде ги взима.

Той беше близо. Тялото ми бръмчеше от очакването.

Малуш пристъпи през отвора. Беше смъкнал качулката и усмивката му бе повече от страховита.

– Все още не си достоен противник за мен, кучко.

Беше застанал на входа, осветен отзад от факли, черната му роба шумолеше. Усещах емоциите, които се носеха от разложената му плът. Миришеше толкова безстрашно, колкото се чувствах аз. Той вярваше в това, което каза. Щях да му докажа, че греши. Присвих очи, преценявайки го. Сигурно мислеше, че ме превъзхожда, но бягството ми го бе разтревожило и той нямаше да пристъпи в пещерата, докато не разбереше как съм успяла.

Присмях му се:

– Ела и ме хвани тогава!

– Как се измъкна от килията?

– Остави я отключена – излъгах.

Той обмисли това за момент.

– Няма начин да си помръднала. Счупих ти и двата крака. И ръцете. Как стигна до Ънсийли?

– По същия начин, по който омагьосах малкия ти „хладилник“ долу. Добра работа свърших, нали? Не можа да влезеш. Имам малко представа от черна магия. Ти ме подцени.

Той ме проучи. Знаеше колко могъща бе магията на хранилището му и ако можех да си служа с черна магия до такава степен, значи бях способна на много неща. Усетих как се отпуска.

– Това прави нещата много по-интересни. Знаеш ли, поиграх си с тази идея. Сега ще изгнием заедно. Ще те нахраня още и ще те намушкам със собственото ти шибано копие.

Очевидно още не знаеше, че копието липсва.

– Донеси го! – измърках.

Той развърза робата си и я остави да падне на пода. По бухналата му дантелена риза имаше петна. Носеше корави, тесни кожени панталони. Подозирах, че е по същата причина, по която носеше корави ръкавици. Исках да влезе в пещерата. Тогава Баронс щеше да запечата изхода и нямаше да има път навън.

Затанцувах като боксьор.

– Хайде, Джони, да поиграем!

Той се мушна през входа с нечовешка скорост и сключи ръка около врата ми. Видях Баронс да се издига зад него и му изстрелях безсловесна команда: „Не се намесвай!“.

Сграбчих китката на Малуш и го ритнах в чатала с коляно със силата на десет мъже. Плътта между краката му бе твърде мека. Коляното ми се плъзна няколко сантиметра в тялото му.

– Не усещам нищо там, кучко – изплю той.

– Ами тук? – цапнах го по ухото с цялата си сила. Кръв шурна от черепа му и той се олюля. Гледах как раната се изцерява толкова бързо, колкото бе нанесена. Дали и с мен щеше да стане така?

Скоро разбрах. Той счупи носа ми. Носът се намести сам. Едва не му откъснах ръката от рамото. Тя вися безполезно няколко мига, после той ме удари отново, силно както винаги.

– Когато свърша с теб, кучко, ще отида в Ашфорд. Помниш ли малката си изповед? – присмя ми се той. – Каза ми, че майка ти е там. Може би ще те оставя жива достатъчно дълго, за да видиш какво ще направя с нея.

Размазах лицето му в каша от кървава плът. Щеше да свърши тук и сега. Малуш никога нямаше да излезе от тези пещери, дори да трябваше да остана тук цяла вечност. Той се опита да откъсне ухото ми. Аз почти го захапах, но размислих, не ми бяха съвсем ясни вампирските правила. Не исках кръвта му да стигне до устата ми. Ритнах го в коляното. Когато то се раздроби и той политна надолу, аз паднах върху него, ритах, удрях, ръмжах.

Усетих как нещо в мен се развива и ми хареса.

Времето загуби смисъла си за мен. Ние бяхме като неразрушими машини. Биехме се до безсъзнание, дълго след точката на разума. Аз съществувах само за едно – да го накарам да падне, да остане долу и повече да не помръдне. Вече не знаех кой е той. Вече не ми пукаше коя съм аз. Нещата се бяха разградили до най-основните термини. Малуш вече нямаше дори име или лице. Той беше Враг. Аз бях Унищожител. Разбирах само повелята на битката, жаждата да убия.

Запратих го в стената на пещерата. Той ме запрати в сталагмит с човешки ръст, който се разпадна от удара. Станах и отново се счепкахме, удряхме, ритахме, грухтяхме.

Внезапно Баронс застана между нас и ни раздели със сила.

Обърнах се към него, ръмжейки:

– Какво правиш, по дяволите?

– Ти! – Малуш изглеждаше зашеметен. – Как се озова ти тук? Оставих гривната на уличката. Няма начин да си ме проследил.

Зяпнах Баронс. Как ме беше намерил?

– Не се бъркай, Баронс! Битката е моя.

Баронс ме изненада напълно с половин дузина бързи удара в главата и стомаха.

Превих се на две замаяна.

Малуш се засмя.

Бях приведена ниско, ребрата ми пукаха и се възстановяваха за няколко секунди. Гърдите ми горяха сякаш дробът ми беше пробит.

Малуш спря да се смее със задавен звук.

Когато се изправих, Баронс държеше Малуш с ръка през врата. Удари ме отново и аз отново се превих. Баронс се бе сдържал, когато ме удари първия път. Беше ме потупал любовно в сравнение с това, което ми сервира сега.

Копелето го направи още три пъти. Всеки път, щом станех, юмрукът му се стоварваше върху лицето ми, преди да мога да се изправя изцяло. Чувствах се така, сякаш мозъкът ми дрънчеше в черепа.