Мистерията на изчезналия амулет

Петия път, когато станах, Малуш бе на земята, неподвижен. Разбрах защо. Главата му вече не беше на раменете. Той го беше убил! Баронс бе отнел възможността да си отмъстя, бе ми отнел удоволствието да унищожа този, който едва не унищожи мен!

Нахвърлих се върху него. Беше опръскан с кръв, дишаше тежко, главата му бе отпусната, очите присвити, а яростта се изливаше от него на плътни, опасни вълни. Как смееше да е ядосан на мен? Аз бях обидената! Моята битка бе прекъсната, в мен бе запечатана жажда за кръв, турбодвигател бе форсиран до червената линия.

– Вампирът беше мой, Баронс!

– Провери зъбите му, госпожице Лейн! – каза той  – Те са козметични удължения. Не е бил вампир.

Ударих го леко по рамото.

– Не ми пука какъв е бил! Това беше моят бой, копеле!

Той ме удари със същата лека, предупредителна сила.

– Твърде дълго време ти трябваше, за да го довършиш.

– Кой си ти, за да решаваш колко дълго е твърде дълго? – тупнах го още веднъж по рамото.

Той върна удара със същата сила.

– Ти се наслаждаваше.

– Не съм!

– Усмихваше се, подскачаше на пръсти, насъскваше го.

– Опитвах се да приключа боя! – ударих го по рамото, този път силно.

– Изобщо не се опитваше да го приключиш – сопна се той и също ме удари. Едва не се катурнах. – Ти удължаваше битката. Перчеше се.

– Не знаеш за какво говориш, мамка му! – извиках.

– Вече не виждах разлика между вас двамата – изрева той.

Забих юмрук в лицето му. Лъжите се изтърколват встрани от нас. Истините са тези, които най-силно се стараем да заглушим.

– Тогава не си гледал достатъчно добре. Аз съм тази с циците.

– Знам, че ти си тази с циците. Те са в шибаното ми лице всеки шибан път, когато се обърна.

– Може би трябва да контролираш либидото си, Баронс.

– Да ти го начукам, госпожице Лейн!

– Само опитай! Ще ти наритам задника.

– Мислиш, че можеш ли?

– Дай да видим!

Той се вкопчи в тениската ми и ме притегли към себе си, докато носовете ни се докоснаха.

– Ще си го получиш, госпожице Лейн. Но помни, че ти го поиска! Така че, дори не си помисляй да се опиташ да потупаш по тепиха и да се откажеш от боя!

– Да чуваш някой да реве „чичо“, тук, Баронс? Аз не чувам.

– Добре.

– Добре.

Той пусна тениската ми, сграбчи косата ми и допря устата си до моята.

Аз избухнах.

Избутах го и го притеглих по-близо. Той ме върна обратно и ме дръпна по-плътно към тялото си. Издърпах косата му. Той издърпа моята. Не се бореше честно. Всъщност бореше се съвсем честно. Не предлагаше учтивости.

Захапах устната му. Той ме препъна и ме бутна на каменния под. Ударих го. Настани се между краката ми.

Разкъсах ризата му отпред, оставих я да виси на парцали от раменете му.

– Харесвах тази риза – изръмжа той. Надигна се над мен като тъмен демон, лъщеше на светлината на факлите, от него капеха пот и кръв, торсът му бе покрит с татуировки, които изчезваха под колана на панталона му.

Той сграбчи края на тениската ми, разкъса я до врата ми и вдиша рязко.

Ударих го. Ако и той ме беше ударил, не можах да го усетя. Устата му отново беше върху моята; усетих горещата коприна на езика му, острото преднамерено скърцане на зъбите му, размяната на дъх и тихите, отчаяни звуци на нуждата. Цунами от похот – без съмнение подсилена от Фае в кръвта ми – се разби в мен, поваляйки ме и повличайки ме в едно опасно море. Нямаше спасителна лодка в тези дълбоки, убийствени води, нито дори фар, който да осветява пътя ми към брега със своето меко, кехлибарено обещание. Съществуваше само бурята на Баронс и тази, която, изглежда, бях аз и дори да имаше тъмни сенки, движещи се във водите под краката ми, които трябваше да огледам добре и да размисля дали да се опитвам да плувам в тях, не ми пукаше.

Той се прилепи към мен и започна подлудяващо еротично и ритмично блъскане и триене. „Самотно момче. Сам мъж. Сам в пустинята под кървавочервена луна. Война навсякъде. Винаги война. Спиращ дъха вятър сироко, помитащ всичко над коварните отсяващи се пясъци. Пещера в скална стена. Убежище? Никъде не беше останало убежище.“ Езикът на Баронс беше в устата ми и някак аз бях вътре в Джерико Баронс. Образите бяха негови.

И двамата чухме звука в един и същи момент и се разделихме толкова бързо, както се бяхме събрали, пръскайки се в противоположните страни на малката пещера.

Задъхана, се взрях в него. Той дишаше тежко, бе присвил очи.

„Още ли е омагьосан?“ – произнесох само с устни, като имах предвид входа на пещерата.

„Само да задържа. Не да прогонва.“

„Е, омагьосай го отново!“

„Не е толкова лесно.“

Той се стопи в сенките зад един сталагмит.

Съсредоточих вниманието си върху вратата, опитах се да усетя какво идваше и се вцепених.

Фае... но не Фае. Последвано от поне десет Ънсийли.

Загледах се покрай тялото на Малуш към входа, напрегната като пружина. Проблясък на злато и сребро привлече окото ми в светлината на мъждукащата факла.

Амулетът! Как можах да забравя? Беше затрупан на купчинка от веригата, между тялото на Малуш и вратата. Трябва да беше паднал, когато Баронс обезглави вампира.

Стъпките приближаваха.

Хвърлих се към Светинята.