Мистерията на изчезналия амулет

Не исках да знам каква част от него ям, затова затворих очи, когато Баронс вдигна първото парче плът на Ънсийли до устните ми. Не можех да го гледам. Достатъчно лошо беше, че хрупаше на места и продължаваше да мърда през цялото време, докато го дъвчех. И през цялото време, докато го преглъщах. Мънички парченца пърхаха в стомаха ми.

Плътта на Ънсийли имаше по-лош вкус от всичките четири от кошмара ми, взети заедно. Предполагам, че книжките ни с инструкции имат значение само този свят, не за света на Фае, което не е проблем за мен. Бих намразила сънищата за всички лоши вкусове и от техния свят.

Дъвчех и се давех, давех се и преглъщах.

МакКайла Лейн, барманка и лъскаво момиче, ми крещеше да спра, преди да е станало късно. Преди да не можем вече отново да бъдем щастливото, младо, южняшко момиче, което бяхме. Тя не разбираше, че бе твърде късно за това.

Дивата Мак клечеше в прахта, мушкаше земята с копието си, кимаше и казваше: „Да-а-а! Най-после малко истинска сила. Давай я!“.

Аз – тази, която се опитваше да свърже двете – се чудех каква цена ще платя за това. Беше ли основателно безпокойството на Баронс? Щеше ли яденето на Фае да направи нещо ужасно с мен, да направи и мен мрачна? Или се превръщаш в мрачен само ако имаш семето на мрака поначало? Може би яденето на Фае един-единствен път нямаше да ме промени изобщо. Малуш беше ял постоянно. Вероятно честотата бе убийствена. Имаше много наркотици, които човек можеше да опита няколко пъти, без да плати твърде висока цена. Може би живата плът на мрачно Фае щеше да ме излекува, да ме направи по-силна и да има малко лоши последици.

Може би нямаше значение, защото основното беше, че направих грешката днес или тази нощ, или каквото време от денонощието беше в момента, да се откажа от надеждата твърде скоро и че нямаше да я повторя. Щях да се боря да живея с всички средства и да платя цената, без да се оплаквам. Никога повече нямаше да приема смъртта. Щях да се боря с нея до последната секунда, без значение какви ужаси се изправяха пред мен. Срамувах се от себе си, че се бях отказала от надеждата.

„Не можеш да вървиш напред, ако гледаш назад, Мак – казваше винаги тате. – Така ще налиташ на стени.“

Зарязах съжаленията си, един потискащ багаж. И отворих уста, гледайки напред.

Той отряза още едно парче плът и ме нахрани, после друго. Дъвчех по-силно, преглъщах по-енергично. Изпълни ме смразяваща жега и аз потреперих като в хватката на жестока треска. След още няколко парчета усетих как тялото ми започва болезнения процес на срастване. Не беше приятно. Извиках. Баронс покри устата ми с длан, обви ръце около мен и ме притисна към себе си, докато се мятах и стенех. Предполагах, че усилията му да ме задържи тиха значеха, че или Малуш е наблизо, или някой от слугите му.

Когато най-лошото отмина, ядох още и търпях жестокия цикъл отново и отново. Притисната до топлата му кожа, аз се излекувах. Потръпвах и се гърчех, но израснах отново цяла. Разкъсванията от вътрешната страна на устата ми зараснаха до гладка лигавица. Костите се изправиха и сляха, сухожилията и разкъсаната кожа се свързаха сами, натъртванията изчезнаха. Беше агония. Беше чудо. Чувствах как живата плът на Ънсийли прави нещо с мен. Усещах как променя вродената ми структура във всяка клетка, изпълвайки ме с нещо древно и могъщо. Лекувайки всяка болест, отнасяйки ме отвъд идеалното смъртно здраве в царството на изключителното.

Бавен, сладък приток на еуфория започна да расте в мен. Тялото ми беше младо, по-силно отвсякога.

Протегнах се, отначало внимателно, после с растящо въодушевление. Нямаше болка. Докато се движех, мускулите ми се свиваха като пружини. Сърцето ми туптеше, вливайки в мозъка ми могъща кръв, подсилена с кръв на Фае.

Аз седнах. Аз седнах! Бях на ръба на смъртта, а сега отново бях цяла. Повече от цяла. Като насън прокарах ръце по лицето и тялото си.

Баронс седна до мен. Наблюдаваше ме, сякаш чакаше внезапно да ми изскочи втора, чудовищна глава. Ноздрите му трепкаха. Той зарови лице в мен и вдиша.

– Миришеш различно – каза грубо.

– Чувствам се различно. Но съм добре – уверих го. – Всъщност чувствам се удивително! – засмях се. – Чувствам се фантастично. Чувствам се по-добре отвсякога. Това е невероятно!

Станах, протегнах ръка и свих юмрук. Ударих каменната стена. Едва го усетих. Ударих я отново, силно. Кожата по кокалчетата ми се разкъса... и заздравя моментално. Кръвта едва бликна, преди раната да изчезне.

– Видя ли това? – възкликнах. – Силна съм. Аз съм като теб и Малуш, вече мога да ритам задници.

Изражението му бе мрачно, когато стана и тръгна. Тревожеше се твърде много. Казах му го.

– Ти не се тревожиш достатъчно – отвърна той.

Беше трудно да се тревожа, когато допреди малко чуках на вратата на Смъртта, а сега се чувствах, сякаш щях да живея вечно. Сякаш бях отскочила шокиращо бързо като лошо балансирано махало и бях рикоширала от дълбините на отчаянието до еуфория, от убийствено безсилие до невиждана сила, от раздиращ ужас до способността сама да ужасявам. Кой можеше да ме нарани сега? Никой!