Мистерията на изчезналия амулет

Едва не се разсмях. Без съмнение той мислеше, че пиша за симпатични момчета и красиви дрехи, за участника в последното риалити шоу по телевизията, по който си бях паднала, и за всички подобни неща, които някога заемаха ума ми. Изкушавах се да бутна дневника през масата, да кажа на Крисчън да прочете страница или две, после да видя дали все още ще иска да седи с мен. След три шота бях достатъчно замаяна, за да го направя.

Бях уморена от лъжи, бях уморена да съм сама и изолирана. Бях уморена да съм с хора, на които не можех да се доверя, а исках да се доверя на хора, с които не можех да бъда, като например това момче или колегата му – момчето със замечтаните очи. Бях жадна за нормалност и достатъчно ядосана, за да искам да унищожа всяка възможност да я получа.

– Провери! – бутнах тефтера си през масата.

Той изглеждаше стреснат, раздвоен. Виждах, че иска да знае моите най-съкровени мисли (кой мъж би отхвърлил възможността да прочете какво една жена наистина мисли без цензура?), но все пак знаеше, че би трябвало да запази моето достойнство, ако аз съм твърде пияна, за да го направя сама, и да бутне дневника обратно към мен. Кое щеше да победи? Мъжът или джентълменът?

Мъжът отвори дневника ми на първата страница, тази с описанията на последните Ънсийли, които бях видяла, последвана от страница с размисли за това как убиват и как най-добре мога аз да ги убия.

Оставих го да довърши двете страници, след което си взех дневника.

– Е – казах весело, – тъй като вече знаеш, че съм откачалка... – прекъснах и се взрях в него. – Ти знаеш, че съм откачалка, нали? – имаше нещо много сбъркано в начина, по който ме гледаше.

– МакКайла – каза той тихо, – ела с мен някъде, някъде... на по-сигурно място. Трябва да поговорим.

Поех рязко въздух.

– Не ти казах, че името ми е МакКайла. – Взрях се в него, твърде замаяна, за да се справя с паниката, която ме обзе от този рязък обрат. Опитвах се да унищожа шансовете си за нормалност само за да разбера, че никога не съм имала шансове в тази ситуация, защото нормалното момче не беше нормално.

– Знам коя си. И знам какво си – каза той тихо. – Срещал съм твоя вид и преди.

– Къде? – бях объркана. – Тук, в Дъблин?

Той кимна.

– И другаде.

Със сигурност не. Беше ли възможно? Той знаеше името ми. Какво друго знаеше за мен?

– Познаваше ли сестра ми? – попитах. Внезапно останах без дъх.

– Да – каза той тежко, – познавах Алина.

Устата ми висна.

– Познавал си сестра ми? – почти изпищях. Откъде ни познаваше той? Кой беше този мъж?

– Да. Ще дойдеш ли с мен някъде, където можем да поговорим насаме?

Мобилният ми телефон звънна ужасно силно, нищо, че бе заровен в чантата, и едва не подскочих, а клиентите на заведението през три сепарета се обърнаха да ме изгледат. Не ги обвинявах. Звънът беше противен. Гръмовен рев на божествени тромпети, настроен на пълна сила. Очевидно Баронс не искаше да пропускам обаждане.

Зарових за телефона, отворих го и натиснах бутона за отговор. Баронс звучеше ядосано.

– Къде си, по дяволите? – попита той.

– Не е твоя работа – казах студено.

– Видях двама Ловци в града тази вечер, госпожице Лейн. Чува се, че още са на път. Много повече. Докарай задника си у дома!

Седях вцепенена с прекъсналата линия. Той каза, каквото имаше да казва, и затвори.

Не мога да обясня точно какво ми причинява самата дума Ловци, но това е нещо, което докосва същината ми. Хваща ме на моето най-свещено място, където някога се чувствах в безопасност, но вече никога няма да бъда, докато има Фае в моя свят. Сякаш определени неща са програмирани в ДНК на Шийте зрящите и ние имаме инстинктивна реакция, която не може да бъде смалена, контролирана или овладяна.

– Стана бяла като платно, момиче. Какво има?

Обмислих възможностите си. Нямах никакви. Кръчмата, в която бях, затваряше рано през уикендите. Трябваше или да тичам до книжарницата сега, или да почакам няколко часа, а ако идваха още Ловци, след няколко часа щеше само да е още по-опасно.

– Нищо – хвърлих малко банкноти и монети на масата. Защо Баронс не дойде да ме вземе? Телефонът ми отново иззвъня. Изрових го.

– Само щях да те направя по-голяма мишена, както и себе си, а ръцете ми вече са пълни в момента – каза той. – Дръж се близо до сградите, под навеси, когато е възможно! Изгуби се сред други хора, когато можеш!

Той да не беше... четец на мисли?

– Мога да хвана такси.

– Виждала ли си какво ги кара напоследък?

Не, но със сигурност щях да гледам, след като ми беше казал това.

– Къде си?

Казах му.

– Не си далече. Ще се справиш, госпожице Лейн. Просто ела тук бързо, преди да пристигнат още! – той отново затвори.

Натъпках дневника и телефона в чантата и станах.

– Къде отиваш? – каза Крисчън.