Мистерията на изчезналия амулет

Едва не се впуснах да пея възторжената и емоционална „Дани бой“¹², а дори не знаех думите. Беше ме накарала да се чувствам част от нещо огромно. Беше ми дала тръпка, но аз я отхвърлих. Никога не съм била голям почитател на групите и е трудно да искаш да членуваш в клуб, който те е отхвърлил два пъти. Да, не забравям лесно и съм злопаметна. Щях да направя с нея това, което правех с всеки друг. Г.и.¹³ Мак Лейн. Щях да изпомпам от нея цялата информация, която ми бе нужна.. По-късно щях да взема дневника си на някое тихо място, да направя записки, да реша на кого да се доверя... така да се каже, или поне кого да включа за известно време.

– Предполагам, че имате колекция от истории и записи някъде? – попитах. Ако беше така, с радост бих ги погледнала.

Тя кимна.

– Имаме. Имаме повече информация за Фае, отколкото би могъл да събере един човек за дузина животи. Някои от нашите... да кажем, по-малко физически предразположени членове, бяха вербувани, за да ни вкарат в двайсет и първи век. Заеха се с тежката задача да прехвърлят всичко в електронни файлове. Нашата библиотека, въпреки че е огромна, се разпада по шевовете.

– Къде е тази библиотека?

– В един стар манастир на няколко часа от Дъблин.

Стар манастир. Да. Щях да убия Баронс следващия път, когато го видех.

– Би ли искала да я видиш?

С всяка частица на съществото си. Исках да кажа заведи ме, покажи ми, още сега, разходи ме нагоре и надолу из тези зали, научи ме коя съм. Но не го казах. Ами ако ме изведеше сред хълмове, овце и руини, ако събереше сборище от предани на нея жени и откраднеше копието ми? Разбирах цената на оръжието си. Имаше само две, с които можеше да се убие Фае. Тя имаше едното, както и много последователи, които не бяха въоръжени. Не изглеждаше честно дори за мен. Не ме интересуваше честността. Интересувах се от собственото си оцеляване.

– Може би някой път – казах аз уклончиво.

– Нека ти покажа какъв е вкусът на това, което пропускаш! – Тя се върна при бюрото си, отвори едно чекмедже и извади дебел том, увит в кожа и завързан с връв. – Ела! – каза и го сложи на бюрото, даде ми знак да приближа. Отвори го, като разгръщаше зацапаните от времето страници грижливо. – Мисля, че този текст може да те заинтересува. – Прокара пръст надолу по страницата. Беше някакъв азбучен архив, речник на Шийте зрящи и ние бяхме на буквата В.

Ахнах.

В’лане: Принц от двора на Светлината, Сийли. Член на Висшия съвет на кралица Айвийл и понякога консорт. Основател на Дивия лов, силен привърженик на елита, много привлекателен. Нашата първа записана среща с този принц се е състояла в...

Тя затвори книгата и я върна в чекмеджето.

– Хей! – протестирах. – Не съм свършила с четенето. Кога и каква е била първата среща? Колко си сигурна в тези бележки? Категорична ли си, че е Сийли?

– Принцът Фае, когото задържа на разстояние в музея, е роден в Двора на Светлината и е бил със своята кралица от зората на времето. Ела при нас, МакКайла, и ние ще споделим с теб всичко, което имаме.

– И какво ще поискате в замяна?

– Вярност, подчинение, обвързване. Ще имаш дом, семейство, убежище, благородна кауза и знанията на вековете ще са на твое разположение.

– Коя е Патрона?

Тя се усмихна леко, тъжно.

– Жена, за която някога имах огромни надежди, убита от Фае. Ти приличаш на нея.

– Каза, че съм приличала на О’Конър. Има ли О’Конър в организацията ви? Хора, с които може да имам връзка?

Тя наклони глава и ме изгледа отново изпод носа си с неясно одобряващо изражение.

– Говорила си с майка си. Много добре. Не бях сигурна, че ще го направиш. И?

Стиснах зъби. Не можех да ù кажа, че е била права.

– Искам да знам коя съм, откъде съм дошла. Можеш ли да ми разкриеш това?

– Мога да ти помогна в търсенето на истината.

– Има или няма О’Конър в организацията ви? – настоях. Защо никой не ми даваше пряк отговор?

Сянка премина през лицето ù. Тя поклати глава.

– Кръвната линия умря, МакКайла. Ако си О’Конър или издънка на този клон, ти си последната.

Обърнах се, дълбоко засегната. Досега не осъзнавах колко силно подхранвах надеждата за кръвни роднини, но тя бе безцеремонно убита с няколко думи.

Ръката ù на рамото ми бе нежна, макар да знаех, че е направена от желязо.

– Ти си наша роднина, МакКайла.

– И О’Конър ли са били убити от Фае?

– Ти стоиш пред една врата, дете, с един крак вътре и един отвън. Трябва да решиш. Вратата може да се затвори.

Обърнах се и я погледнах.

– Къде е Шинсар Дъб?

– О, не е ли това въпросът?

– У вас ли е?

– Питаш за неща, които само Убежището има право да знае. Няма да ти отговарям.

– Кои са Убежището?

– Нашият Съвет, на който Патрона беше председател. Ти Нул ли си?

– Да. – Тя смени скоростта толкова бързо, че отговорих без колебание. Приех тактиката ù и изстрелях към нея: – Какви са тези Фае, които се плъзват в хората и никога не излизат?

Тя вдиша рязко.