Мистерията на изчезналия амулет

– Какво си направил? Хвърлил си ме на рамо и си ме мъкнал наоколо като пръчка за откриване на вода, докато бях в безсъзнание?

– Какво очакваше да направя? Последния път, когато се срещна с Шинсар Дъб, тя те накара да припаднеш, но щом се махна надалеч, ти се върна в съзнание. Беше логично да заключа, че ако не се съвземаш този път, това значи, че сме върху проклетото нещо. Мислех, че физическото ти страдание може видимо да се усили, ако се приближим, дори да си в безсъзнание. Така стана и бях принуден да се оттегля. Каква е скапаната полза от теб, ако можеш да я усетиш, но не можеш да останеш в съзнание около нея?

– И аз се чудех същото. Не съм избрала сама тази способност, нито глупавите параметри, които я придружават – потреперих. След като огънят в мен беше угаснал, се чувствах замръзнала до кости и зъбите ми започнаха да тракат. Последния път, когато се разминах наблизо с книгата, изпитах същото нещо – замръзнала до дъното на душата си от абсолютното ù зло.

Той пристъпи към камината, запали газовите пламъци и се върна с одеяло. Загърнах се с него и внимателно седнах.

– Кажи ми какво е усещането, когато се случи! – настоя той.

Погледнах го. Въпреки цялата му загриженост той беше студен, дистанциран, грижеше се професионално за нуждите ми. Чудех се до каква степен беше позволил моето „страдание“ да се увеличи, преди да се оттегли. Колко трудно трябва да е било за него, да е толкова близо до Шинсар Дъб, но да се е боял, че ако ме използва, за да я намери, би могъл да ме убие, преди да я е открил. Ако бе извадил завинаги своя детектор на ОС от строя, щеше да загуби предимството си в играта.

Ако имаше някаква гаранция, че ще ме задържи жива до последния ужасен момент, щеше ли да ме принесе в жертва заради книгата?

Нямах съмнения по този въпрос. В него имаше ярост тази вечер. Можех да я усетя. Нямах представа защо я искаше, но знаех това – Мрачната книга беше най-важното нещо за Баронс. Той бе обладан, а обладаните мъже са опасни.

– Никога не си бил толкова близо до нея, нали? – предположих.

– Не, доколкото знам – каза той напрегнато. Извъртя се внезапно и удари стената – един стегнат, внимателен удар, контролирано освобождаване на гнева. Частици мазилка и летви се раздробиха около юмрука му, оставяйки го заровен в стената до външната тухла. Той се облегна на нея, дишайки тежко. – Нямаш представа колко дълго търся прокълнатото нещо.

Застинах.

– Защо не ми кажеш? – Колко? Десет години?

Десет хиляди?

Смехът му бе груб като звука на вериги, провлачени през кости.

– Е, госпожице Лейн? – напомни той. – Какво става, когато я приближиш?

Поклатих глава и веднага съжалих. Беше ми писнало от измъкването на Баронс, но главоболието ми бе враждебен наемател, заел всеки сантиметър от главата ми, натрошаващ земята зад очите ми със заострена лопата. Отпуснах клепачи. Наближаваше денят, в който щях да получа нужните отговори по един или друг начин. Засега щях да отвръщам на въпросите му с надеждата, че може да хвърли светлина върху очебийния проблем – моята неспособност да приближа книгата, която сестра ми бе настояла да намеря в предсмъртното си съобщение.

– Удря ме толкова внезапно и с такава сила, че нямам време да мисля. Знам само, че в една секунда съм добре, а в следващата изпитвам такава невероятна болка, че бих направила всичко, за да я избегна. Ако продължи много дълго и не припадна, Баронс, мисля, че бих те умолявала да ме убиеш – отворих очи. – Но е много по-сложно. Сякаш това, което усещам, е абсолютна анатема за всичко, което съм. Сякаш сме пункт и контрапункт, пълна противоположност една на друга. Не можем да заемаме едно и също място. Сякаш сме два магнита, които се отблъскват, но тя ме отблъсква с такава сила, че едва не ме смазва.

– Полярни противоположности – промърмори той. – Чудя се...

– Чудиш се какво?

– Ако разредим противоположността, дали все още ще те отблъсква?

– Не виждам начин да разредим силата на книгата, Баронс, не виждам и начин как да стана толкова силна.

Той изчака мозъкът ми да схване.

Намръщих се.

– Имаш предвид да разредиш мен? Да ме направиш малко зло, та и книгата да ме допусне по-близо? Каква полза от това? Тогава аз бих била зло, бих взела зла книга и вероятно бих правила зли неща с нея. Бихме спечелили битката, за да загубим войната.

– Може би, госпожице Лейн, ти и аз се бием в различни войни.

Ако смяташе, че възможността да стана зла е решение, а не проблем, беше прав, биехме се в различни войни.

Тринадесет

–Какво става в задната уличка, мамка му?

Погледнах нагоре. Дани стоеше на вратата на книжарницата, а ранното следобедно слънце блестеше в кестенявите ù къдрици и къпеше нежните ù черти в светлина. Веселото младо момиче носеше униформа от светлозелени панталони и поплинена риза на бели и зелени райета, украсена с детелина и буквите КБП. Изглеждаше сладко и невинно, но аз знаех какво е всъщност. Не бях сигурна обаче кое ме стресна повече – нейното присъствие или слънчевата светлина. И двете се бяха промъкнали към мен, докато четях, потопена в новините от деня.