Мистерията на изчезналия амулет

Там беше бенката, високо на лявата ù буза. Докоснах я. Там бяха луничките по носа ù, които я побъркваха, малкият белег на долната ù устна, останал от удара с китара, който ù нанесох, без да искам, като бяхме деца. Там бяха тези слънчеви зелени очи, като моите, но с повече златни пръски. Там бе дългата руса коса, каквато беше и моята.

Тя носеше малки обици от чисто сребро с форма на сърце. Събирах пари шест месеца, за да ги купя от „Тифани“ за двайсет и първия ù рожден ден.

Това беше Алина чак до ноктите на краката, лакирани с любимия ù летен нюанс – кораловочервено. Никак не отиваше на банския ù и ù го казах.

Тя се засмя и тръгна през пясъка.

– Хайде, Джуниър! Да играем!

Седях замръзнала един дълъг миг.

Не мога да ви разкажа всички мисли, които минаха през главата ми тогава: „Това не е истинско, не може да е. Може би е. Може би е опасно. Възможно ли е това да е сестра ми в друго измерение, да е друга нейна версия, но съвсем същата Алина? Побързай, разпитай я за дневника ù, за лорд Господар и какво е станало в Дъблин! Не ù задавай въпроси! Може да изчезне.“. Всички тези мисли минаха бързо и оставиха една-единствена директива в дирята си: Играй със сестра си тук и сега! Приеми момента какъвто е!

Станах и затичах през пясъка, ритайки бяла прах с пети. Краката ми бяха дълги, тялото ми силно, сърцето ми цяло.

Играх волейбол със сестра си. Пихме бира „Корона“ на слънцето. Не бях донесла лимони, разбира се, но намерихме цяла купа в хладилника и ги изстискахме в бутилките, месото им се плъзгаше по ледените стени. Никоя бира нямаше да има толкова добър вкус като онзи ден с Алина в света на Фае.

Накрая се проснахме на пясъка и поглъщахме слънцето, а с пръстите си закачахме края на вълните. Говорихме за мама и тате, говорихме за училище, за хубавите момчета, които минаваха наблизо и се опитваха да ни придумат да изиграем още една игра на волейбол.

Говорихме за намерението ù да се премести в Атланта и как аз щях да напусна работа и да отида с нея. Говорихме за това, че най-накрая се отнасям сериозно към живота.

Точно тази мисъл ме отрезви. Винаги съм искала да започна да се отнасям сериозно към живота, а ето ме тук, точно такава, каквато бях тогава – вървях по най-малкото съпротивление, най-лесния път и правех това, което ме караше да се чувствам добре сега, а последствията да вървят по дяволите!

Обърнах се и я погледнах.

– Това сън ли е, Алина?

Тя се обърна към мен и се усмихна.

– Не.

– Реално ли е?

Тя се усмихна отново, тъжно.

– Не.

– Тогава какво е?

Тя прехапа устна.

– Не ме питай! Просто се наслади на деня!

– Трябва да знам.

– Това е дар от В’лане. Един ден на плажа с мен.

– Илюзия – казах. Вода за човек, изгубен в пустинята от два дни и половина без вода. Не би могъл да откаже, дори да е отровна. Знаех добре, но това не ме спря да опитам: – Значи, ако те попитам как се запозна с лорд Господар или къде да намеря Шинсар Дъб?...

Тя сви рамене.

– Не знам тези неща.

Не бях изненадана. В’лане сигурно я бе извадил от спомените ми, което значеше, че тя ще знае само това, което аз знаех, и да питам за нещо друго, освен за преживяванията, които помнех, или за сегашното ми положение, беше безполезно.

– От колко време съм тук? – Като създание на В’лане, тя трябваше да знае.

Тя отново сви рамене.

– По-дълго от един човешки час?

– Да.

– Мога ли да си тръгна?

– Да.

– Мога ли да избера да остана?

– И да имаш всичко, което искаш, МакКайла. Завинаги.

Алина никога не ме наричаше МакКайла. Всъщност никой не ме наричаше така – нито родителите ми, нито някой от приятелите ми. Само В’лане. Той ли беше зад тези слънчеви очи? И все пак исках да остана тук, да се изгубя на този плаж, в това слънце, да преживявам този ден отново и отново до края на живота си. Да забравя дъжда и страха, болката и несигурното ми бъдеше. Бих могла да умра щастливо на хамак под слънцето след седемдесет години, заобиколена от изгубените си мечти.

– Обичам те, Алина! – прошепнах.

– И аз те обичам, Мак! – отвърна с шепот тя.

– Съжалявам, че те разочаровах! Съжалявам, че пропуснах обаждането ти! Съжалявам, че не разбрах, че нещо не е наред!

– Никога не си ме разочаровала, Мак. Никога няма да го направиш.

Сълзи изпълниха очите ми. Откъде идваха тези думи на опрощение? Дали леденият принц Фае разбираше повече човешките емоции, отколкото показваше?

Прегърнах Алина, вдишах дълбоко и запаметих всяка сетивна подробност, която алчно успях да събера.

После стиснах очи и се оттеглих в онова място в главата ми, което бе толкова чуждо, и подхраних огъня. Когато го подкладох достатъчно горещ и достатъчно висок, промърморих:

– Покажи ми истината! – и отворих очи.

В’лане беше коленичил на пясъка пред мен.

– Никога повече не прави това с мен! – казах с тих глас.

– Не се ли наслади на времето с нея?

– Това не беше тя.

– Кажи ми, че не се наслади!

Не можех.

– Тогава ми благодари!

И това не можех да направя.

– Колко време е минало?

– Щях да те върна, но не исках да прекъсвам удоволствието ти. Толкова малко време имаш напоследък.

– Ти каза, че няма да отнемеш повече от един час от времето ми.