Мистерията на изчезналия амулет

– Отпусни се, МакКайла! Наслади се на слънцето! Може да е последната ти възможност да го видиш за доста дълго време.

Чудех се какво има предвид. Дали се смяташе за синоптик? Или би могъл наистина да контролира времето и да предизвиква валежи? Протегнах крака против волята си и се излегнах назад. Взирах се в сапфиреното море, наблюдавах как грациозните алабастрови птици вадят риба от вълните.

– Е, колко си стар?

– Това – каза той – никой не знае. В това въплъщение съм живял сто четирийсет и две хиляди години. Наясно ли си с нашите въплъщения?

– Пиете от Котела.

Той кимна.

Колко време отнема, чудех се, да полудее? Моите кратки двайсет и две години ме изпробваха силно. Изглежда, забравянето можеше да е утеха. Отчетох усложненията от изтриването на паметта и осъзнах защо едно Фае може да го откаже. Ако е прекарало петдесет или сто хиляди години да наблюдава, да учи, да изгражда съюзи и да създава врагове, в мига, в който се лиши от паметта си, вече няма дори да знае кои са тези врагове.

Но те ще знаят кой е той.

Чудех се дали някое Фае някога е било принудено от други от неговата раса да пие, за да ги избави от огромните, пусти степи на лудостта. Или може би от по-нечестиви причини.

Чудех се, като се има предвид, че В’лане знаеше точно къде бях и какво правех, дали той е отговорен за касапницата в имението на уелсеца.

– Ти ли открадна амулета?

Той се засмя.

– А, значи това сте търсили. Чудех се. Той усилва волята, МакКайла.

– В какъв смисъл?

– Аз нямам за какво да го използвам. Моята воля не се нуждае от усилване. Моята воля оформя света. Амулетът е създаден за такава като теб, без воля, за която да говорим.

– Само защото не можем да манипулираме реалността с мислите си, не значи, че нямаме воля. Може би наистина оформяме реалността, само че по друга скала и вие не я виждате.

– Може би. Кралицата подозира, че случаят може да е точно такъв.

– Така ли?

– Затова ме прати да ти помогна, за да можеш ти да ни помогнеш и заедно да осигурим оцеляването на двете ни раси. Научи ли нещо за Шинсар Дъб?

Помислих за момент. Трябваше ли да му кажа? Какво трябваше да му кажа? Вероятно можех да я използвам като предимство.

– Да.

Палмовите дървета спряха да се поклащат, вълните замръзнаха, птиците замряха насред гмуркането си. Въпреки слънцето, аз потръпнах.

– Би ли пуснал света отново? – попитах. Беше зловещ така застинал. Нещата отново се раздвижиха.

– Какво си научила?

– Познаваше ли сестра ми?

– Не.

– Как е възможно? Ти знаеше за мен.

– Научихме за теб, защото наблюдавахме Баронс. Твоята сестра, за която научихме след това, не познаваше Баронс. Техните пътища не са се пресичали, следователно и нашите. Сега ми кажи за Шинсар Дъб!

– Защо наблюдавахте Баронс?

– Баронс трябва да бъде наблюдаван. Книгата, МакКайла!

Още не бях свършила. Книгата беше голяма информация, със сигурност заслужаваше повече в замяна.

– Познаваш ли лорд Господар?

– Кого?

– Шегуваш се, нали?

– Не. Кой е този лорд Господар?

– Той е този, който вкарва тук Ънсийли. Той е техният водач.

В’лане изглеждаше изненадан. Не повече, отколкото се чувствах аз. И двамата с Баронс знаеха толкова много, но им липсваха късчета съществена информация. Бяха толкова умни в някои сфери и толкова слепи за очевидни истини.

– Той Фае ли е? – настоя В’лане.

– Не.

Изглеждаше скептичен.

– Как е възможно? Фае не биха следвали човек.

Не казах, че е човек. Той беше нещо повече от това. Но начина, по който В’лане току-що се бе подиграл с думата човек, – сякаш форма на живот не би могла да падне по-ниско – ме вбеси, затова не си дадох труда да го поправя.

– Ти си този, който вероятно знае всичко.

– Всемогъщ, не всезнаещ. Често сме заслепени от това колко много виждаме.

– Това е абсурдно. Как може да сте заслепени от зрение?

– Представи си да си способна да виждаш атомната структура на всичко около теб, МакКайла! Минало, настояще и част от бъдещето и да съществуваш в тази бъркотия. Представи си да притежаваш съзнание за безкрайни измерения! Представи си да си в състояние да разбереш безкрайността! Едва шепа от твоята раса са постигали такова съзнание. Представи си да виждаш възможните последици от всяко свое незначително действие, което би могла да извършиш, от най-лекото си издишане към бриза, във всички реалности, но не можеш да ги събереш заедно в сигурен финал, защото всяко живо нещо е в постоянно движение. Само в смъртта има застой и дори тогава той не е абсолютен.

Беше ми доста трудно да действам на моето дребно късогледо човешко ниво.

– Значи, това, което казваш накратко – обобщих аз, – е, че въпреки цялото ви превъзходство и сила, вие не сте по-умни или по-добри от нас. Може би сте дори по-лоши.

Едно тупване на сърцето се проточи в още половин дузина тупкания. После той се засмя хладно.

– Присмивай ми се, ако искаш, МакКайла! Ще седя на смъртното ти легло и тогава ще те попитам би ли предпочела да си на мое място. Къде е този човешки глупак, който се смята за господар на каквото и да било?