Читаем Многоръкият бог на далайна полностью

Всъщност не се промени нищо. Отдясно все така димяха нажежените авари, а отляво се простираше мокрият оройхон, по който се тълпяха мръсни окъсани хора. Е, вярно, според Шооран бяха малко прекалено мръсни и окъсани. Но може би само му се стори така, защото всички бързаха да се поклонят раболепно на церега. На родния оройхон на Шооран никой не се кланяше така раболепно дори пред якия Боройгал. Имаше и още една разлика: цялата суха ивица, почти до аварите, беше разделена на малки квадрати. И на всеки квадрат явно живееше някой, защото на колчета бяха опънати кожи на водни твари, защитаващи от огъня на аварите и от влажните мъгли, които носеха треска от далайна. Под навесите имаше най-различни вещи, някои оставени без надзор — очевидно кражбите тук не бяха толкова, колкото на Свободния оройхон.

Мунаг спря до един от квадратите, дръпна кожата, която закриваше входа на навеса, и в първия момент Шооран не разбра какво вижда на дрипавата постелка. Стори му се, че е кукла като онези, които се правят от кал на мягмара, за да се принесат в жертва на Йороол-Гуй. И чак после разбра, че на постелката лежи човек. Човек с увити в дрипи ръце, с подпухнало лице, цялото в рани от изгорено — и от раните сълзеше сукървица. Под подутите клепачи се виждаше само бялото на очите и единствено пресекнатото дишане показваше, че човекът е жив.

— Нашият сушач — каза Мунаг на майката на Шооран. — Можеше да се спазариш и за доста по-добра цена.

— Той обърса брадата си с ръка и се посипаха изгорели косми. — Обаче си луда, като те гледам. Не бях виждал толкова луда жена. Ще живеете тук. Ако не днес, утре тоя ще го хвърлят в шавара и всичко ще остане за вас. Кълна се в алдан-тесега и във вечните мисли на Тенгер, за пръв път виждам жена сушач! Обаче честно, харесваш ми, нищо, че си луда.

— Няма да обиждаш мама! — викна Шооран.

— И синчето ти и то като тебе. Дребно като жирх още, обаче се перчи, все едно е приятел със самия Йороол-Гуй. Расти, момче — като порастеш, ще те взема за помощник. Обичам ги тия, дето се зъбят. Желая ви да оцелеете колкото се може по-дълго.

И Мунаг се обърна и си тръгна — свирукаше си нещо и побутваше с копието си навесите.

Шооран дълго се взира в лежащото тяло и после попита:

— Мамо, какво му е?

— Харвахът му сигурно е избухнал, докато го е сушил — отговори тя. — И го е обгорил.

— Мамо, недей да си сушачка! — викна Шооран. — Да се махаме оттук! Не искам и ти да изгориш!

— Не бой се — каза майка му. — Ще внимавам. Много ще внимавам.

Суровият харвах се събира в хохиура. Твърдата трева расте бързо и още преди да узрее, започва да гние. Дебелите й крехки стъбла се покриват с гъста червеникава плесен. Това е то харвахът. Плесента се изстъргва от тях и се тъпче в торба — торбата става тежка и е цялата мокра. После мама суши харваха на авара и той става на фин прашец. Без този прашец не могат да стрелят нито големите ухери, нито леките татаци, дето ги носят по двама войници.

Шооран и майка му живееха в земите на великия ван вече повече от година и дотук не бяха видели нищо лошо. Шооран беше порасъл, вече също събираше харвах — обикаляше из целия оройхон и стигаше дори до самия далайн. Вече не бягаше уплашено от далайна, но и знаеше, че е глупаво да се навърта около него, въпреки че този оройхон беше почти безопасен: цялото му крайбрежие беше около три дузини крачки и значи винаги можеш да успееш да пресечеш границата.

Една дълга тежка вълна се блъсна в ръба на оройхона и Шооран вдигна глава да види какво е изхвърлила. Десетки дребни животинки се извиваха и подскачаха по камъните, за да се върнат в родната си стихия. Посред тях имаше и още нещо — дебело и цилиндрично. Авхай! Авхаят беше голям почти колкото човек, но по-дебел. Пляскаше с раздвоената си опашка по камъните, но не можеше да стигне до водата. Гладкият му корем лъщеше като намазан с мас.

Отлична плячка! Авхаите, съвсем безпомощни на брега, но невероятно пъргави в далайна, много рядко биваха изхвърляни на сушата. Е, за ядене не ставаха, но пък кожата им беше чудесна. Нов жанч за мама!

Шооран хукна към гигантския червей, като пътьом си сложи ръкавиците, стисна го за опашката, напъна се и го издърпа на две-три крачки от останалите гадини. Дори повечето от тях да бяха вече мъртви, беше опасно да си до тях — колкото по-далече стоиш от тварите от далайна, толкова повече ще живееш. Дори някой ълк да се впие в ръката ти, пак е лошо.

Авхаят не се съпротивляваше, на сушата не можеше да движи тежкото си тяло, но не можеше да става и дума Шооран да го влачи чак до вкъщи. Трябваше да го одере тук и после да бърза при майка си преди кожата да изсъхне и да почне да се цепи.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Отверженные
Отверженные

Великий французский писатель Виктор Гюго — один из самых ярких представителей прогрессивно-романтической литературы XIX века. Вот уже более ста лет во всем мире зачитываются его блестящими романами, со сцен театров не сходят его драмы. В данном томе представлен один из лучших романов Гюго — «Отверженные». Это громадная эпопея, представляющая целую энциклопедию французской жизни начала XIX века. Сюжет романа чрезвычайно увлекателен, судьбы его героев удивительно связаны между собой неожиданными и таинственными узами. Его основная идея — это путь от зла к добру, моральное совершенствование как средство преобразования жизни.Перевод под редакцией Анатолия Корнелиевича Виноградова (1931).

Виктор Гюго , Вячеслав Александрович Егоров , Джордж Оливер Смит , Лаванда Риз , Марина Колесова , Оксана Сергеевна Головина

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХIX века / Историческая литература / Образование и наука
1984. Скотный двор
1984. Скотный двор

Роман «1984» об опасности тоталитаризма стал одной из самых известных антиутопий XX века, которая стоит в одном ряду с «Мы» Замятина, «О дивный новый мир» Хаксли и «451° по Фаренгейту» Брэдбери.Что будет, если в правящих кругах распространятся идеи фашизма и диктатуры? Каким станет общественный уклад, если власть потребует неуклонного подчинения? К какой катастрофе приведет подобный режим?Повесть-притча «Скотный двор» полна острого сарказма и политической сатиры. Обитатели фермы олицетворяют самые ужасные людские пороки, а сама ферма становится символом тоталитарного общества. Как будут существовать в таком обществе его обитатели – животные, которых поведут на бойню?

Джордж Оруэлл

Классический детектив / Классическая проза / Прочее / Социально-психологическая фантастика / Классическая литература