Многоръкият бог на далайна

— Мамо! — укори я Шооран. — В това вярват само жените, а аз съм мъж. Не ме е страх да назова дори Многоръкия по име. Казва се Йороол-Гуй. Видя ли — нищо не стана.

— И все пак не трябва — каза майка му. — На лошо е. На, хапни си чавга и ще лягаме да спим. Утре се махаме оттук.

Вечеряха с остатъците от запасите си, легнаха на топлата от близките авари земя един до друг и се завиха с жанча на майка му. И докато заспиваше, Шооран измърмори:

— По-добре щеше да е да му бях дал тукката…

На сутринта, още щом плуващата в небето мъгла пожълтя, станаха и тръгнаха на изток. Там, разбира се, знаеха за нещастието, сполетяло съседите им, и вече се бяха приготвили да прогонят всички възможни натрапници. Няколко дузини воини в костени брони, високи обуща с игли и шлемове с прозрачни забрала, направени от изстъргани люспи, крачеха покрай синора или седяха, сложили на коленете си късите си копия. Понеже положението беше извънредно, ги командваше одонт — наместник на вана. Одонтът беше понатежал от годините и явно страдаше неимоверно от това, че трябва да носи доспехите си, направени от кост и дебела кожа на водни твари. Беше свалил шлема си, седеше и държеше пред носа си напоена с благовония гъба. По лицето и по плешивото му теме се стичаше пот. Изобщо не приличаше на войник и Шооран дори се учуди, когато майка му тръгна право към този непознат дебелак.

Без да става, един от стражите взе един камък и я замери небрежно с него.

— Връщай се в шавара си, тиньоядке, не си ни изтрябвала.

— О, доблестни одонте — без да поглежда стража и без да обръща внимание на камъка, каза майката на Шооран. — Да бъдат нозете ти вечно сухи. Дошла съм да търгувам и имам какво да ти предложа.

— Че какво можеш да имаш пък ти?! — викна пренебрегнатият церег, който я беше замерил с камъка, и замахна с копието си. — Я да се махаш!

— Нося харвах.

— Мокър боклук!

— Харвахът ми е сух — възрази майката на Шооран.

— Я покажи — заинтересува се одонтът.

Майката на Шооран извади от торбата си кесийка от щавена кожа на безкрака тайза и я подаде на одонта. Той я отвори, извади щипка кафеникав прашец, помириса го, сложи го на един близък камък, обърна се към церега и нареди:

— Провери го.

Церегът недоволно наведе копието си и приклекна над щипката прашец.

Шооран го гледаше с широко отворени очи. Не знаеше откъде майка му е взела харваха. В целия оройхон само Хулгал се осмеляваше да суши харвах, и то защото беше сакат и не можеше да се изхрани по друг начин. „Кратък като живот на сушач“ — така казваха хората. Хулгал вече беше останал без око и без два пръста на лявата ръка. Да сушиш харвах беше все едно да дразниш Многоръкия. Не можеше Хулгал да е дал на майка му толкова харвах, просто не можеше да бъде.

Церегът удари с кремък острието на копието си, чу се пукот, блесна огън и той се дръпна.

— Хубав харвах — доволно каза одонтът, докато гледаше как церегът бърше обгореното си лице. — Какво искаш за него?

— Място, където да живея със сина си.

— Да не си въобразяваш, че ще ти позволя да стъпиш на островите на сияйния ван само защото си се изхитрила да откраднеш малко харвах? — възмути се одонтът. — Остава да поискаш да живееш и в моя дом и всеки ден да ядеш готвено!

— Никога не съм крала нищо — възрази майката на Шооран. — Този харвах съм го събрала и съм го изсушила сама.

— Е, сушачи трябват винаги. — Одонтът се замисли. — Да беше сама, да те взема, обаче…

— Мамо, не ме оставяй! — отчаяно зашепна Шооран. — Ще ти помагам, й аз ще стана сушач…

Майка му го стисна за ръката и твърдо заяви:

— Правя го само заради сина си. Или ни взимате и двамата, или ни гоните и двамата.

— Дръзка си, все едно си мислиш, че за Йороол-Гуй си различна от другите. Гнилоядците, които се осмеляват да ми говорят така, много бързо разбират какви твари живеят в шавара. Днес обаче съм добър и ще ви пусна и двамата. Ти ще правиш харвах за войските на царствения ван, да са вечно сухи краката му. Всяка седмица ще даваш по два ямха добре изсушен харвах. Всичко останало, което изсушиш, ще си е за теб.

— Освен на мягмар — възрази майката на Шооран. — Седмицата на мягмара е на Многоръкия и тогава сушачите не работят.

— Добре де, добре — съгласи се одонтът. — Мунаг, иди с тях да им покажеш къде ще живеят.

Церегът им махна да го последват и Шооран и майка му стъпиха на земята на царствения ван.