Многоръкият бог на далайна

Ножът му беше дървен, предназначен само за стъргането на харвах, но Шооран за броени мигове можеше да го превърне в истински кинжал — опасно и забранено за всички освен за благородните цереги оръжие. Момчето извади от колана си грижливо скритото острие от прозрачна кост, пъхна го в специално направения жлеб на дървения нож, провери с два пръста добре ли е сложено и с един удар прободе авхая в гърлото и дръпна ножа към опашката. Кожата се сцепи и авхаят изведнъж омекна, бялата каша на вътрешностите му се изля на земята на локва. Шооран го хвана за опашката, измъкна го от зловонната течност, тръсна го няколко пъти, за да го доизцеди, и го нави — още жив. Авхаят мърдаше дългите си мустаци и отваряше беззъбата си уста и тези постепенно замиращи движения на изкормения, превърнат вече във вещ звяр изпълниха Шооран с гордостта на истински ловец.

Той грабна почти пълната с харвах торба, нагласи отгоре и навития авхай и забърза към къщи.

По синора, разделящ двата оройхона, минавате пътека и Шооран тръгна по нея — оттук беше по-дълго, но пък беше по-безопасно: в центъра на мокрия оройхон, където рядко минаваха стражи, сигурно щяха да го ограбят. Суровата кожа на авхай не беше кой знае каква ценност, но пък Тенгер не се грижи за онези, които сами не се грижат за себе си. Е, щеше да върви четвърт час повече, но пък щеше да мине покрай сухия оройхон.

Пътеката зави под прав ъгъл, по-точно не зави, ами я пресече друга пътека, и той тръгна по нея. Отляво се простираше наистина приказна земя. И над нея, разбира се, както и навсякъде, се издигаха осемте суур-тесега и се виждаха каменните гърбици на по-малките тесеги, но никъде нямаше и капка нойт и навсякъде можеше да се седне и дори да се легне, без да те е страх, че ще се изцапаш, ще се изгориш или ще се отровиш. На тясната, достъпна за хората ивица на огнения оройхон също беше сухо, но покрай аварите не растеше нищо, а тук земята беше покрита с нежна трева, която изобщо не приличаше на твърдия шумолящ хохиур — стъблата й бяха тънки и зелени и завършваха с някакви семенца или плодчета: Шооран не знаеше какви са точно, но инстинктивно усещаше, че се ядат, и преглъщаше дори само при вида на толкова много свободно растяща храна.

На едно място между тесегите течеше поток. Истинска вода — майка му купуваше от нея. Водата си течеше просто ей така и в нея лежаха някакви мудни дебели животни, зяпаха го глупаво и съсредоточено дъвчеха плуващите във водата растения. Отдалече си личеше колко са беззащитни и вкусни. Шооран обаче знаеше, че са защитени от сила, по-могъща и опасна и от най-отровните шипове и най-острите зъби. Защото на околните участъци работеха хора и когато някой от тях вдигнеше глава, Шооран виждаше подозрителния му и пълен с омраза поглед. Всичко наоколо беше нечие и собствениците, без изобщо да се замислят, щяха да убият всеки крадец дори за една шепа храна. Границите, прокарани между оройхоните, бяха и граници между хората. В мирно време единствено церегите и благородниците можеха свободно да минават от един оройхон на друг, останалите си седяха по местата с години и се радваха, че все пак си имат място, а не са на мокрото, където всеки момент жадуващият кръв Йороол-Гуй може да излезе от надигналия се далайн. И въпреки това душите им бяха изпълнени с омраза към блатната измет — онези в блатата може да бяха мръсни, вмирисани, окъсани и целите в рани и синини, но имаха поне капчица повече свобода.

Шооран не знаеше тези неща; той виждаше само, че всички от лявата страна на пътеката в сравнение с него живеят все едно възкачени на алдан-тесега, и възхитената му убеденост, че нещата трябва да са точно така и че тези хора са особени, още не бе отровена от съмнението. Гордостта му обаче вече се беше пробудила и Шооран вървеше така, че всички на сухата страна да виждат главата на авхая, който все още потрепваше с мустаци. Правеше го, без да мисли и без дори да си представя до какво може да го доведе това невинно тщеславие.

И изведнъж, докато минаваше покрай един клонест туйван, почти раздробил с корените си един малък тесег, чу вик:

— Ей, гнилоядец, я ела тука!

Шооран се обърна и видя под дървото няколко момчета, видя и онзи, който го викаше — той седеше по средата им. Беше доста по-голям от Шооран, но едва ли беше по-силен — лицето му беше още детски пухкаво и глуповато. Държеше нахапан плод — един от плодовете на царското дърво.

— Бързо пълзи насам! Не чуваш ли, че сияйният ван те вика! — продължи момчето.

Шооран не помръдна. За пръв път виждаше деца от сухия оройхон толкова отблизо и всичко у тях го изненадваше: и чистите им меки дрехи, и розовите, непокрити с изгаряния ръце, дори и играта им — съвсем бебешка: на велик ван си играеха само петгодишните — един заповядваше, другите се подчиняваха на заповедите му. А пък тези бяха вече почти големи. И бяха поне десетина.

Едно от момчетата замахна с тоягата си и изби навитата кожа от ръцете на Шооран. Той се наведе да я вдигне, но го блъснаха изотзад, повалиха го и го повлякоха към седналото дебелобузесто момче.