Многоръкият бог на далайна

За един месец Шооран отиде четири пъти до южния бряг и издигна нови оройхони. Строеше ги както му падне, като първата му задача беше да оцелее, а не да направи нови сухи земи. Йороол-Гуй пък доста беше намалил броя на скитниците, така че на Шооран му се наложи да вади бича и да се отбранява от тях чак на петия път. Нямаше никакъв проблем всъщност — ловците и оцелелите воини отдавна бяха минали на служба в опълчението, създадено от Моертал, а бившите служители не разбираха нищо от бой, само размахваха юмруци и щом чуха свистенето на бича в ръцете му, побягнаха. Точно в този момент обаче, като напук, иззад тесегите излезе патрул.

— Стой! — ревна дузинникът им: явно беше назначен съвсем наскоро и гореше от желание за служба.

Шооран отпусна бича и се изгърби, за да се слее с тълпата изгнаници. Към него, навел копието си, се приближаваше Турчин. На доспехите му блестеше новата значка на дузинник.

— Аз съм разказвач — с нарочно променен глас каза Шооран. — Тук съм с войските на пресветлия ван. Тези скитници ме нападнаха.

— Разказвач значи? — Турчин го изгледа с подозрение. — Разгонете останалите!

Заповедта му всъщност беше излишна, тъй като изгнаниците вече се бяха разбягали.

— Наричат ме „новия Чаарлах“ — каза Шооран с надеждата, че Турчин няма да го познае: нали беше мръсен и окъсан.

— Разказвач значи — изсумтя Турчин и посочи бича му с брадичка. — А това ти е езикът, така ли? Не е ли малко длъжък?

— Нали сме във война — каза Шооран. — Човек трябва да има оръжие.

— Е, щом си разказвач — каза Турчин, все едно не го беше чул — я да ни разкажеш за оня, дето преял с чавга.

Шооран кимна и тръгна към близкия синор. Церегите го последваха — всъщност го бяха обградили от всички страни. Той седна, понечи да прибере бича, но един от тях му го взе. Шооран не възрази. Тревожеше го нещо много по-важно — дали Турчин го е познал и ако го е познал, какво ще направи. Макар че много добре знаеше какво ще направи бившият му приятел — Турчин не знаеше що е това благодарност и нищо нямаше да го накара да пусне един заловен дезертьор. Оставаше му само да се надява, че дрипите и брадата са достатъчна маскировка.

Защо обаче Турчин беше поискал да чуе точно приказката за преялия с чавга? Навремето Шооран му беше разправял за срещите си с Чаарлах и беше споменавал и за така и неразказаната приказка. И Турчин явно беше запомнил това и сега държеше да я чуе — но дали просто от любопитство, или за да го изслуша и да го разобличи като отдавнашен престъпник, Шооран не знаеше. Така че само въздъхна уморено и започна:

— Имало едно време един богаташ, казвал се Хапхуун. Имал цели три ниви с хлебна трева, цели три туйвана, чиито клони били натежали от плодове, цели три потока с бовери и освен това пещера с наъс. Но си нямал чавга. Ядял, колкото му се ядяло, даже се тъпчел насила, та да яде повече, но виж, чавга не бил опитвал никога. Не смеел да иде да си изкопае, не искал и да си купи, понеже бил голям скъперник. И все си мислел колко ли вкусна ще да е тази чавга, дето я ядат всички…

След минута Турчин се превиваше от смях, а когато Шооран свърши, викна:

— Ей, наистина си добър разказвач! Да знаеш, ако те обиди някой, ще дойдеш да ми се оплачеш — ще ги науча аз тях. Турчин се казвам, всички ме познават.

Шооран се поклони бавно и с достойнство, както навремето се кланяше Чаарлах, след това се обърна към церега, който му беше взел бича, и каза:

— Върни ми го.

— Какво!? — възкликна боецът. — Ти да се благодариш, че те пускаме жив!

— Върни му го — каза Турчин. — Той е от нашите земи. Дори май си го спомням. Върни му бича — нали трябва да се брани от другите скитници…

Войникът му подаде бича, макар и неохотно, и Шооран се поклони още веднъж и си тръгна, като дори не се мъчеше да се прегърбва много — нали Турчин беше приел, че е разказвач, а нямаше друг, който да може да го познае.

И все пак, за да не поема излишни рискове, Шооран още същия ден събра багажа си и заедно с почти оправилата се Ай тръгна към страната на Добрите братя. Не че очакваше там нещо по-добро, но този път според него беше най-безопасен.

Мокрите земи в Земята на Добрите братя бяха изненадващо пусти — мяркаха се само събирачи на харвах, а и те също бяха на групи, за да се наблюдават взаимно. Ловът и събирането на кост бяха разрешени само по мягмар, през останалото време крайбрежните оройхони пустееха. Затова пък бяха пълни с чавга и на Ай й изглеждаха като райски кът.

Шооран я водеше направо през средата на мокрите острови, защото там нямаше хора. Вярно, ако се появеше Йороол-Гуй, нямаше да могат да избягат, но това вече не го интересуваше — отдавна беше свикнал с тази опасност. Вечер все пак стануваха възможно по-близо до синора и тогава, както и рано сутрин, Шооран можеше да огледа по-добре страната на равенството и братството.